61 часа

— Досието ти съдържа отметки за запитванията, направени от други служби. ФБР, местна полиция и тъй нататък. Трябва да ти кажа, че тези питания запълват половината от съдържанието му. През последните дванайсет години мнозина са проявявали интерес към теб.

— А през последните два-три дни?

— Има едно запитване от някой си Томас Холанд от болтънската полиция.

— Той е шефът на управлението. Вероятно рутинна справка. Искал е да разбере дали съм достатъчно квалифициран, защото има нужда от помощта ми. Още когато беше сигурен, че онази каменна сграда е собственост на армията. Нещо ново?

— Не.

— Защото се държа прилично.

Продължителна пауза.

Време за раздяла.

— Как се казваш? — попита той.

— Има ли значение?

— Бих могъл да разбера. При сегашното състояние на армията сигурно те има в някой уебсайт.

— Шегуваш ли се? Това е елитната сто и десета част. Няма начин да ме има където и да било. Ние не съществуваме.

— Та как ти беше името?

— Сюзан.

— Хубаво име.

— И аз си го харесвам.

Още една продължителна пауза.

Време за раздяла.

— В „Лакланд“ ли служи твоят човек във Военновъздушните сили?

— Да. Свързал се е с архива им в Колорадо.

— Помоли го да опита още веднъж. Тези неща са били превозени по въздуха, следователно все някъде трябва да има документ за транспортирането им.

— Ще го направя.

— Ще ми звъннеш ли пак? — попита той.

— Можеш да се обзаложиш.

Ричър отиде в кухнята и си наля още една чаша кафе. В къщата цареше тишина. Навън също липсваха подозрителни шумове. В атмосферата се усещаше особеното напрежение, което съпътства всяка охранителна дейност. Ричър познаваше този вид тишина. Беше я усещал стотици пъти. Взе чашата си и влезе в гостната. Джанет Солтър продължаваше да чете. Тя вдигна глава и отбеляза:

— О, направили сте кафе.

— Надявам се, че не възразявате.

— В никакъв случай. Искате да сте бодър, така ли?

— Докато ми се приспи — кимна той.

— Как беше тя?

— Коя?

— Жената от Вирджиния.

— Добре.

Ричър пристъпи към прозореца и огледа улицата. Сняг, лед, неподвижна патрулка, замръзнали клони, раздвижени от вятъра. Разсеяна лунна светлина, високи облаци в небето, едва доловимо оранжево сияние от уличното осветление по-надолу.

— Всичко изглежда спокойно — заключи той.

— Мислите ли, че щатските и федералните затвори извършват вечерните си проверки по едно и също време с общинските? — попита Джанет Солтър.

— Предполагам.

— В такъв случай сме във временна безопасност, нали така? При преброяването не са установени липси, което означава, че до сутринта не могат да се очакват масови безредици.

— По принцип е така.

— Но?

— Надявай се на най-доброто, но се готви за най-лошото.

— Това ли е мотото ви?

— Едно от многото.

— Какви са останалите?

— Никога не прощавай и никога не забравяй. Направи го веднъж, но както трябва. Жънеш онова, което си посял. Плановете отиват по дяволите в момента на първия изстрел. Закриляй и служи. Почивка от служебния дълг няма.

— Очевидно сте толкова суров към себе си, колкото и към околните.

— Това е жестоко, но справедливо.

— Аз май няма да издържа още дълго на това напрежение.

— Надявам се, че няма да ви се наложи.

— За пръв път в живота си изпитвам страх. Елементарно, нали?

— Въпрос на избор — отвърна Ричър. — Нищо друго.

— Всички се страхуват от смъртта.

— В тази връзка имам още едно мото: не аз се страхувам от смъртта, а тя от мен.

— Звучи така, сякаш убеждавате себе си.

— Всички го правим, повярвайте ми.

— Значи все пак се страхувате от смъртта.

— Рано или късно всички ще умрем. Важното е как.

Джанет Солтър помълча известно време, после промълви:

— Преди две години се запознах с приемника ми в Йейл. На някаква конференция на библиотекарите. Беше доста интересно. Предполагам, че и вие сте се почувствали така, разговаряйки с жената от Вирджиния.

— Тя не е моя приемничка. Поне не пряко. Между мен и нея е имало няколко души. Връзката е далечна, почти археологическа.

— Тя по-добра ли е от вас?

— Вероятно.

— И аз останах със същото чувство. Отначало бях депресирана, но после осъзнах, че би трябвало да съм доволна. Прогресът никога не спира. Светът се движи напред.

— От колко време сте в пенсия?

— Малко повече от десет години.

— Значи сте се прибрали тук, преди да построят затвора.

— О, години преди това. Тогава градът беше различен. Е, може би не чак толкова. Истинската промяна все още предстои. В момента сме в преходен етап. Истинската промяна ще настъпи, когато свикнем с нея. Сега сме град, в който има затвор. Но не след дълго ще се превърнем в затворнически град.

— Как беше тогава?

— Хубаво и спокойно градче — отвърна Джанет Солтър. — Два пъти по-малко от сега. Никакви закусвални и кафенета, само един мотел. Началник Холанд беше млад, имаше семейство. Като Андрю Питърсън. Не знам защо, но за мен точно това символизира промяната. Тогава всичко беше усмихнато, младо и въодушевено. А не старо, уморено и сиво като сега.

— Какво се случи със съпругата на Холанд?