Àä

— Вижте, пуснаха ме само за пет минути. Трябва да те измъкнем оттук, още сега. Щом аз успях да те намеря, то онези, шито са се опитвали да те убият, също могат да се доберат до теб. Стават много неща, които не разбираш. Трябва да стигнем до Венеция. Незабавно. Въпросът е как да се измъкнем незабелязано от Флоренция. Хората, които държат доктор Сински… онези, които гонят и теб… те имат очи навсякъде. — Той посочи към вратата.

Лангдън не помръдна от мястото си. Най-накрая имаше чувството, че може да получи някои отговори.

— Кои са войниците с черните униформи? И защо се опитват да ме убият?

— Дълга история — каза мъжът. — Ще ти обясня по пътя.

Лангдън се намръщи. Отговорът не му допадна. Той отведе Сиена настрани и тихо я попита:

— Имаш ли му доверие? Какво мислиш?

Сиена го погледна така, сякаш е побъркан, че ѝ задава такива въпроси.

— Какво мисля ли? Мисля, че той е от Световната здравна организация! Мисля, че е най-добрата ни възможност да получим отговори!

— А обривът?

Сиена сви рамене.

— Обривът е точно онова, което казва — силен контактен дерматит.

— Ами ако не е онова, което казва? — прошепна Лангдън. — Ако е… нещо друго?

— Нещо друго ли? — Тя го изгледа изумено. — Робърт, не е чумата, ако това имаш предвид. Та той е доктор, за бога! Ако е болен от смъртоносна болест и знае, че е заразен, няма да е толкова безразсъден да излезе и да зарази други хора.

— Ами ако не осъзнава, че е болен от чумата?

Сиена сви устни и се замисли за момент.

— В такъв случай се боя, че двамата с теб сме вече прецакани… наред с всички други наоколо.

— Знаеш ли, трябва да поработиш върху отношението си към пациентите.

— Просто съм откровена. — Сиена подаде на Лангдън запечатаната найлонова торба с посмъртната маска. — Ти ще носиш малкия ни приятел.

Когато се върнаха при доктор Ферис, той тъкмо приключваше телефонен разговор.

— Просто се обадих на шофьора си — каза им. — Ще ни чака пред…

И изведнъж млъкна и зяпна ръката на Лангдън. Едва сега видя за първи път мъртвото лице на Данте Алигиери.

— Господи! Какво е това, по дяволите?!

— Дълга история — отвърна Лангдън. — Ще ви обясня по пътя.

60.

Нюйоркският издател Джонас Фокман се събуди от звъна на телефона. Обърна се и погледна часовника на нощното шкафче — 04:58.

В света на книгоиздаването спешните случаи в малките часове бяха толкова редки, колкото и изненадващо успешните удари. Изнервен, Фокман стана и забърза по коридора към кабинета си.