Àä

Докато оглеждаше помещението, погледът му се спря върху бавния олтар — правоъгълен мраморен блок, поставен в ниша зад бариера от стълбчета и вериги, които да държат посетителите на разстояние.

Олтарът изглеждаше единственото място, което можеше да послужи като скривалище. Нещо повече — една от веригите леко се поклащаше… сякаш току-що е била бутната.

Лангдън и Сиена клечаха зад олтара. Едва бяха успели да съберат мръсните кърпи и да поставят похлупака на мястото му, преди да се скрият зад него заедно с маската. Планът беше да се спотайват зад олтара, докато помещението се напълни с туристи, след което дискретно да се смесят с тълпата.

Северната врата на баптистерия определено се отвори — поне за момент, — защото Лангдън чу звуците от пиацата. След това се затвори също така неочаквано и в помещението отново се възцари тишина.

Сега, когато отново бе тихо, Лангдън чу стъпки по каменния под. Бяха само на един човек.

„Екскурзовод? Може би проверява помещението преди да го отворят за туристи?“

Не беше имал време да изгаси прожектора над кръщелния купел и се запита дали екскурзоводът ще забележи. „Явно не“. Стъпките приближаваха енергично и спряха точно пред олтара, до веригата, която Сиена и Лангдън току-що бяха прескочили.

Последва дълго мълчание. После един мъжки глас гневно каза:

— Робърт, аз съм. Знам, че си зад олтара. Излез! Искам да чуя обясненията ти.

59.

„Няма смисъл де се преструвам, че ме няма“. Лангдън направи знак на Сиена да остане скрита зад олтара е маската на Данте, която отново беше в найлоновата си торбичка.

После бавно се изправи и застанал като свещеник зад олтара на баптистерия, погледна едночленното си паство.

Непознатият имаше тъмноруса коса, дизайнерски очила и ужасен обрив по лицето и врата. Чешеше се нервно, а подутите му очи мятаха гневни искри.

— Искам да ми кажеш какво, по дяволите, става, Робърт — остро рече той, прекрачи веригата и тръгна към Лангдън. Говореше с американски акцент.

— Разбира се — любезно отвърна Лангдън. — Но първо искам вие да ми кажете кой сте.

Мъжът спря и го изгледа втрещено.

— Какво?!

Лангдън долови нещо смътно познато в очите на мъжа… а може би и в гласа му. „Срещали сме се… някак, някъде“. Но спокойно повтори въпроса си.

— Моля да ми кажете кой сте и откъде ви познавам.

Мъжът вдигна невярващо ръце.

— Аз съм Джонатан Ферис! От Световната здравна организация! Човекът, който дойде в Харвард да те вземе!

Лангдън се опита да проумее чутото.