Àä

Беше висок, с типично градска красота и дълбок глас. Сински предположи, че облеклото му е като за лекции — сако от туид, панталони в цвят каки и мокасини, което си беше в реда на нещата, като се имаше предвид, че е бил буквално подбран най-неочаквано от кампуса. Освен това изглеждаше по-млад и в много по-добра форма, отколкото си беше представяла, което само ѝ напомни за собствената ѝ възраст. „Мога да му бъда почти майка“.

Усмихна му се уморено.

— Благодаря, че дойдохте, професоре.

Лангдън посочи лишения от чувство за хумор помощник, когото Сински беше изпратила да го вземе, и каза:

— Вашият човек не ми даде възможност да размисля.

— Чудесно. Тъкмо затова му плащам.

— Хубав амулет — отбеляза Лангдън, като хвърли поглед върху накита ѝ. — От лазурит ли е?

Сински кимна и погледна надолу към амулета от син камък оформен като змия, увита около вертикален прът.

— Съвременният символ на медицината. Нарича се кадуцей, както несъмнено знаете.

Лангдън внезапно вдигна поглед, сякаш искаше да каже нещо.

Тя зачака. „Да?“

Явно решил да не се поддава на импулса си, той се усмихна и смени темата.

— Е, защо съм тук?

Елизабет посочи импровизираното заседателно кътче със стоманена маса.

— Заповядайте, седнете. Искам да погледнете едно нещо.

Лангдън тръгна небрежно към масата и Елизабет забеляза, че макар да изглежда заинтригуван от перспективата за тайна среща, професорът изобщо не е обезпокоен. „Този човек се чувства удобно в собствената си кожа“. Запита се дали ще е също толкова спокоен, когато разбере защо е тук.

Изчака Лангдън да се настани и без никакви предисловия представи предмета, конфискуван от нея и екипа ѝ от сейфа във Флоренция преди по-малко от дванайсет часа.

Лангдън дълго разглежда малкия гравиран цилиндър, преди набързо да ѝ обясни онова, което тя вече знаеше. Предметът беше стар цилиндричен печат, който би могъл да се използва за правене на щампи. На него имаше особено зловещо изображение на триглав Сатана и една-единствена дума — saligia.

— Салигия — прочете Лангдън. — Това е латинска мнемоника на…

— Седемте смъртни гряха — довърши Елизабет. — Да, проверихме.

— Добре… — Лангдън изглеждаше озадачен. — Има ли някаква причина да искате да видя това?

— Всъщност да. — Сински взе цилиндъра и го затръска яростно. Топчето вътре затрака.

Лангдън като че ли се обърка от постъпката ѝ, но преди да успее да я попита какво прави, краят на цилиндъра засия и тя го насочи към гладката изолация на стената на изкормения самолет.

Лангдън подсвирна, пристъпи към проектирания образ и каза: