Àä

След цял ден престой в микробуса морският въздух ѝ подейства съживяващо. Тя обърна лице срещу соления вятър и остави сребристата си коса да се вее зад нея. От последната инжекция бяха минали почти два часа и тя най-сетне се чувстваше будна. За първи път от снощи Елизабет Сински отново бе себе си.

Агент Брюдер седеше до нея заедно с екипа си. Никой не казваше нито дума. Дори да имаха тревоги относно необичайната среща, те знаеха, че мнението им няма значение — не те вземаха решенията.

Катерът летеше напред и от дясната им страна се появи голям остров, по чийто бряг бяха накацали ниски тухлени постройки и комини. „Мурано“ — осъзна Елизабет, когато разпозна известните стъкларски фабрики.

„Не мога да повярвам, че отново съм тук — помисли си и изпита острия бодеж на тъгата. — Направих пълен кръг“.

Преди години, докато учеше медицина, беше дошла във Венеция с годеника си и отидоха да разгледат Музея на стъклото на Мурано. Годеникът ѝ видя едно великолепно украшение от движещи се стъклени пластини и висулки и заяви, че иска да закачи едно такова в детската стая. Измъчвана от чувството за вина, че е пазила толкова дълго болезнената тайна, Елизабет най-сетне му разказа как като малка е боледувала от астма и за трагичното лечение с глюкокортикоиди, които я бяха лишили от способност да има деца.

Никога нямаше да разбере дали нечестността, или безплодието ѝ беше превърнало сърцето на младия мъж в камък, но една седмица по-късно Елизабет напусна Венеция без годежния си пръстен.

Единственият ѝ спомен от това съкрушително пътуване беше амулетът от лазурит. Жезълът на Асклепий беше подходящ символ на медицината — и на горчивия хап в нейния случай, — но оттогава Елизабет го носеше винаги.

„Моят безценен амулет — помисли си тя. — Подарък за сбогом от мъжа, който искаше да родя децата му“.

Днес венецианските острови не будеха у нея никакво чувство за романтика, отделните селища събуждаха мисли не за любов, а за карантинните колонии, които навремето са се намирали там с надеждата да ограничат Черната смърт.

Когато катерът профуча покрай Исола Сан Пиетро, Елизабет осъзна, че се движат към голяма сива яхта, която беше хвърлила котва в дълбок канал и ги очакваше.

Тъмносивият кораб изглеждаше като някакъв продукт от американска стелт програма. Името, изписано на борда, не даваше никаква представа що за съд е това.

„Mendacium“ ли?“