Àä

— Господине, не зная кой сте, нито какво правите на този кораб, но ми дължите обяснение. Кажете защо сте укривали човек, преследван от Световната здравна организация.

Въпреки разпаления тон на Сински мъжът отговори спокойно и тихо:

— Давам си сметка, че целите ни се разминават, но ви предлагам да забравим миналото. Миналото си е минало. Имам чувството, че трябва час по-скоро да насочим вниманието си към бъдещето.

Извади малка червена флашка, включи я в компютъра си и направи знак на Сински да седне.

— Видеозаписът е направен от Бертран Зобрист. Искаше да го разпространя от негово име утре.

Преди Сински да успее да реагира, екранът на компютъра потъмня и тя чу тихия звук на плискаща се вода. В мрака започна да се оформя сцена… пълна с вода пещерна зала… нещо като подземно езеро. Изглеждаше необичайно, но водата сякаш беше осветена от дъното… изпълнена със странно алено сияние.

Водата продължаваше да се плиска, а камерата се наклони надолу и се спусна във водата, като се фокусира върху покритото с тиня дъно. За дъното беше закрепена блестяща правоъгълна табела с надпис, дата и име.

НА ТОВА МЯСТО И НА ТОЗИ ДЕН

СВЕТЪТ СЕ ПРОМЕНИ ЗАВИНАГИ.

Датата беше утре. Името бе на Бертран Зобрист.

Елизабет Сински потръпна.

— Какво е това място?! — остро попита тя. — Къде е това място?!

В отговор Ректора показа за първи път емоции — дълбока, изпълнена с разочарование и загриженост въздишка.

— Доктор Сински — отвърна той, — надявах се, че вие може би знаете отговора на този въпрос.

На километър и половина от яхтата, на крайбрежния тротоар на Рива дели Скиавони, изгледът към морето се беше променил едва-едва. Ако някой наблюдаваше внимателно, щеше да види как една огромна сива яхта заобиколи късче земя на изток. И сега се насочваше към площад „Сан Марко“.

„Mendacium“ — осъзна FS–2080 и усети пристъп на страх.

Сивият корпус не можеше да се сбърка с нищо.

„Ректора идва… и времето изтича“.

71.

Лангдън, Сиена и Ферис си пробиваха път през тълпите на Рива дели Скиавони, като се придържаха към брега и вървяха към площад „Сан Марко“, за да пристигнат в най-южната му част, където площадът и морето се срещаха.

Тук тълпата от туристи беше почти непреодолима. Лангдън изпита пристъп на клаустрофобия сред навалицата: всички се блъскаха да снимат двете грамадни колони в края на площада.

„Официалната порта на града“ — иронично си помисли Лангдън, който знаеше, че до края на осемнайсети век това място се е използвало и за публични екзекуции.