Àä

Мъжът с обрива дишаше тежко — явно беше тичал през тълпата, за да я настигне. В него се долавяше нещо трескаво, което Сиена не бе забелязала досега.

— Съжалявам — каза той, като едва си поемаше дъх. — Изгубих се в множеството.

Веднага щом погледна в очите му, Сиена разбра.

„Той крие нещо от мен“.

Когато стигна пред базиликата „Сан Марко“, Лангдън с изненада откри, че двамата му спътници не са зад него. Изненада се и от липсата на опашка туристи, чакащи да влязат в църквата. Но пък, от друга страна, беше късен следобед и повечето туристи, останали без сили след тежките гощавки с паста и вино по обед, предпочитаха да се разхождат по площадите или да пият кафе, отколкото да се опитват да поглъщат още история.

Лангдън предположи, че Сиена и Ферис ще се появят всеки момент, и погледна към входа на базиликата. Понякога обвинявана заради „смущаващото количество входове“, фасадата на базиликата беше почти изцяло заета от пет входа, чиито скупчени колони, сводове и зейнали бронзови врати правеха сградата открито гостоприемна.

Един от най-добрите образци на византийската архитектура в Европа, „Сан Марко“ имаше определено меко и своеобразно излъчване. За разлика от суровите сиви кули на „Нотър Дам“ или Шартър, „Сан Марко“ изглеждаше внушително и в същото време някак много по-земно. По-широка, отколкото висока, църквата беше увенчана с пет издути варосани купола, които създаваха леко, почти празнично впечатление, поради което доста от пътеводителите сравняваха „Сан Марко“ със сватбена торта с целувки отгоре.

Стройната статуя на св. Марко се взираше от мястото си над централния вход към площада, носещ неговото име. Евангелистът беше стъпил върху арка, боядисана в тъмносиньо и осеяна със златни звезди. На този колоритен фон златният крилат лъв на Венеция изпъкваше като блестящ талисман.

Едно от най-прочутите съкровища на „Сан Марко“ се намираше под златния лъв — четири огромни медни жребеца, които в момента блестяха на следобедното слънце.

Конете на Сан Марко.