Àä

Веднъж Лангдън беше присъствал на сватбен прием на знаменитости в историческата Рънимийд Фарм в Ню Хампшър, дома на Кентъки Дерби. Като част от пищното събитие гостите бяха забавлявани и от прочутата конска трупа „Зад маската“ — зашеметяващ спектакъл, при който ездачите се появяваха в ослепителни венециански костюми с лица, скрити зад volto intero маски. Черните като въглени фризийски коне бяха най-големите, които бе виждал. Същински колоси, тези изумителни животни се носеха с грохот из полето — играещи под кожата мощни мускули, пискюли на копитата и еднометрови гриви, развети зад дългите грациозни шии.

Красотата на тези животни така силно впечатли Лангдън, че когато се прибра, той направи проучване в интернет и откри, че те били любимите бойни коне на средновековните владетели и че сравнително неотдавна породата била спасена от изчезване. Известна като Equus robustus, породата дължеше модерното си наименование на родината си Фризланд, холандската провинция, в която се е родил великолепният график М. К. Ешер.

Проучванията на Лангдън показаха, че мощните тела на ранните фризийски коне имат връзка с естетиката на Конете на „Сан Марко“ във Венеция. Според уебсайта Конете на „Сан Марко“ били толкова красиви, че се превърнали в „най-често крадените произведения на изкуството в историята“.

Лангдън винаги бе вярвал, че тази съмнителна чест принадлежи на олтара от Гент, и това го накара да направи справка с уебсайта на ARCA, за да потвърди теорията си. Асоциацията за проучване на престъпленията срещу изкуството нямаше ясна класация, но предлагаше сбита история на перипетиите на скулптурите като мишена за грабителите през вековете.

Четирите медни коня били излети през четвърти век от неизвестен гръцки скулптор от остров Хиос. Останали на острова, докато Теодосий II не ги отмъкнал в Константинопол, за да ги изложи на Хиподрума. По време на Четвъртия кръстоносен поход, когато западните рицари разграбили столицата на Византия, венецианският дож настоял четирите безценни статуи да бъдат закарани по море до Венеция — почти невъзможно начинание заради размера и тежестта им. Конете пристигнали във Венеция през 1254 г. и били монтирани пред фасадата на катедралата „Сан Марко“.