Àä

Сински настръхна. Това беше същият цитат, който Зобрист ѝ бе оставил на летището, когато бе успяла да му се измъкне в Ню Йорк преди година.

— Зная — продължи чумният лечител, — че има някои, които ме наричат чудовище. — Той замълча и Сински усети, че думите му са адресирани към нея. — Зная, че има някои, които ме смятат за безсърдечен звяр, криещ се зад маска. — Той отново замълча и пристъпи още по-близо до камерата. — Но аз не съм безлик. Нито безсърдечен.

И при тези думи Зобрист свали маската си, дръпна назад качулката на наметалото и разкри лицето си. Сински се вцепени, загледана в познатите зелени очи, които бе видяла за последен път в мрака в Съвета за международни отношения. В очите от видеозаписа гореше същата страст и огън, но в тях имаше и още нещо — ревностната жар на безумец.

— Аз съм Бертран Зобрист — каза той, загледан в обектива. — И това е моето лице, разбудено и оголено пред света. Колкото до душата ми… ако можех да вдигна високо пламтящото си сърце, както го прави Господ на Данте за любимата му Беатриче, щяхте да видите, че преливам от любов. Най-дълбоката любов. Към всички вас. И най-вече към един от вас.

Зобрист се приближи още повече, загледан в камерата. Заговори тихо, сякаш се обръщаше към любима.

— Любов моя — прошепна той. — Моя безценна любов. Ти си моето блаженство, моят унищожител на всички злини, мой поддръжник на всички добродетели, мое избавление. Ти легна без дрехи до мен и неволно ми помогна да пресека бездната, като ми даде сила да направя онова, което вече направих.

Сински слушаше с отвращение.

— Любов моя — продължи Зобрист със скръбен шепот, който отекна в призрачната пещера, в която се намираше. — Ти си моето вдъхновение и водач, моят Вергилий и моята Беатриче в едно, а този шедьовър е колкото мой, толкова и твой. Ако е писано никога вече не се докоснем, подобно на злочести влюбени, аз ще намеря утеха в съзнанието, че съм оставил бъдещето в твоите нежни ръце. Моето дело тук долу е завършено. И сега дойде часът да се издигна отново в света горе… и да видя пак звездите.

Зобрист млъкна и думата „звездите“ отекна за момент в пещерата. След това той съвсем спокойно докосна камерата и спря записа.

Екранът потъмня.

— Това място под земята — каза Ректора, докато изключваше монитора. — Не можем да го разпознаем. Вие можете ли?

Сински поклати глава. „Никога не съм виждала подобно място“. Помисли си за Робърт Лангдън, като се питаше дали има някакъв напредък в разшифроването на следите, оставени от Зобрист.