Àä

Повече от половин хилядолетие по-късно, през 1797 г., Наполеон завладял Венеция и взел конете за себе си. Те били откарани в Париж и сложени върху Триумфалната арка. През 1815 г., след разгрома на Наполеон при Ватерлоо и заточаването му, конете били свалени от арката и върнати във Венеция, за да заемат сегашните си места на балкона на базиликата.

Макар че Лангдън беше добре запознат с историята на конете, в сайта на ARCA се казваше нещо, което го стресна.

Декоративните хамути били добавени през 1204 г. от венецианците, за да скрият местата, където главите били отрязани, за да се улесни транспортирането им по море от Константинопол до Венеция.

„Дожът е наредил главите на конете да бъдат отрязани?“ Идеята му се струваше немислима.

— Робърт?! — чу се гласът на Сиена.

Лангдън се изтръгна от унеса си и се обърна. Сиена идваше заедно с Ферис.

— Конете от стихотворението! — възбудено извика Лангдън. — Сетих се!

— Какво? — Сиена го погледна объркано.

— Търсим коварен дож, отрязал главите на конете!

— Да, и?

— Стихотворението няма предвид живи коне. — Лангдън посочи нагоре към фасадата на „Сан Марко“, където ярките слънчеви лъчи осветяваха четирите медни статуи. — Става дума за тези коне!

73.

Ръцете на доктор Елизабет Сински трепереха. Тя гледаше видеото в кабинета на Ректора на борда на „Mendacium“ и макар че през живота си беше виждала доста ужасяващи неща, този необясним запис, направен от Бертран Зобрист преди самоубийството, я накара да изстине като труп.

На екрана пред нея потрепваше сянката на дългоклюно лице, хвърляна върху мократа стена на пещерна зала. Силуетът продължаваше да говори и гордо да описва шедьовъра си — създанието, наречено Ад, което ще спаси света, като драстично съкрати населението му.

„Бог да ни е на помощ“ — помисли Сински.

— Трябва… — с треперещ глас рече тя. — Трябва да открием това място под земята. Може все още да не е прекалено късно.

— Продължавайте да гледате — отвърна Ректора. — Става още по-шантаво.

Внезапно сянката на маската започна да се уголемява на мократа стена и надвисна над Сински. Изведнъж в кадъра се появи фигура.

„Мътните да ме вземат!“

Сински се взираше във фигурата на чумен лечител, загърнат в черно наметало и със смразяваща дългоклюна маска. Той вървеше право към камерата, докато маската не изпълни целия екран. Ефектът бе ужасяващ.

— „Най-мрачните места в ада — прошепна той — са запазени за онези, които остават безразлични във време на духовна криза“.