Àä

И заедно с името се появи отдавна забравен образ, който го разтърси като токов удар. Макар че откровението дойде, докато беше коленичил в параклис, Лангдън знаеше, че то не е божествено, а просто зрителна подсказка, която накара ума му да направи неочакваната връзка. Образът, изникнал така внезапно от дълбините на паметта му, беше латинското име на Дандоло… изсечено върху изтъркана мраморна плоча, вградена в богато украсен с плочки под.

Henricus Dandolo.

Лангдън затаи дъх, когато си представи простия надгробен камък на дожа. „Бил съм там“. Точно както се казваше в стихотворението, Енрико Дандоло наистина бе погребан в позлатен музей — музей на светата мъдрост. Но не ставаше дума за базиликата „Сан Марко“.

Лангдън бавно се изправи, замаян от истината.

— Не мога да хвана сигнал — каза Сиена, докато слизаше от пейката.

— Не ти и трябва — успя да промълви Лангдън. — „Позлатения музейон на светата мъдрост“… — Той пое дълбоко дъх. — Аз… сгреших.

Сиена пребледня.

— Само не ми казвай, че сме объркали музея.

— Не, Сиена — прошепна Лангдън. Призля му. — Объркали сме страната.

* Удари го в гърдите! (ит.) — Б. пр.

76.

Циганката, която продаваше венециански маски, си почиваше облегната на стената на базиликата. Както винаги, се беше настанила на любимото си място в малката ниша между две метални решетки в паважа — идеално място, където да остави тежките си стоки и да гледа залеза.

През годините бе виждала какво ли не тук, но шантавото събитие, което се разиграваше в момента и привличаше вниманието ѝ, се случваше не на площада… а под него. Стресната от силния шум в краката ѝ, жената погледна през решетката в тясната дълбока шахта. Прозорецът долу беше отворен и някой пъхаше в шахтата сгъваем стол, който се търкаше в камъка.

За изненада на циганката, столът беше последван от красива жена с руса коса, вързана на опашка. Някой сигурно я повдигаше отдолу и сега тя се провираше през прозореца в шахтата.

Русата жена се изправи, погледна нагоре и се стресна, когато видя циганката да се взира в нея през решетката. Доближи пръст до устните си и ѝ се усмихна. После разгъна стола и се качи на него, като протегна ръка към решетката.

„Много си дребна — помисли си циганката. — И какво всъщност правиш?“

Русата жена слезе от стола и заговори с някого вътре. Макар че едва имаше място да стои до стола, тя се отмести настрани, когато втори човек — този път висок тъмнокос мъж с елегантен костюм — се надигна от мазето на базиликата и се вмъкна в тясната шахта.