Àä

— Може и да не помните — рече Сински, — но когато самолетът ни кацна във Флоренция, получих позиционен пароксимален световъртеж. Това е тежък пристъп, който те изважда от строя. Получавала съм го и преди. Временен е и не е сериозен, но жертвите му са толкова замаяни, че не могат дори да си държат главите изправени. Обикновено си лягам, докато силното гадене отмине, но се намирахме в криза и затова си предписах ежечасови инжекции метахлопрамид, за да не повръщам. Като страничен ефект лекарството причинява силна отпадналост, но поне можех да ръководя операцията по телефона от микробуса. От НБР искаха да ме откарат в болница, но им наредих да не го правят, докато не завършим мисията си и не ви приберем. За щастие, световъртежът най-сетне премина по време на полета до Венеция.

Лангдън се отпусна изнервен в леглото. „Цял ден съм бягал от Световната здравна организация — хората, които са ме наели“.

— Сега трябва да се съсредоточим, професоре — настойчиво заяви Сински. — Чумата на Зобрист… имате ли представа къде се намира? — И го загледа, изпълнена с очакване. — Разполагаме с много малко време.

„Много е далеч“ — искаше да каже Лангдън, но нещо го спря и той погледна Брюдер — човека, който беше стрелял по него и едва не го бе удушил. Почвата под краката му се местеше толкова бързо, че вече нямаше представа на кого да вярва.

Сински се наведе към него. Изражението ѝ бе станало още по-напрегнато.

— Останахме с впечатление, че заразата е тук, във Венеция. Това вярно ли е? Кажете ни къде е и ще изпратя екип на брега.

Лангдън се поколеба.

— Сър! — нетърпеливо се обади Брюдер. — Очевидно знаете нещо… Кажете ни къде е! Не разбирате ли какво ще се случи?

— Агент Брюдер! — Сински гневно се завъртя към мъжа и нареди: — Спрете! — След което отново се обърна към Лангдън и заговори тихо: — Като се има предвид какво сте преживели, е напълно разбираемо да сте объркан и да не знаете на кого да се доверите. — Замълча и го погледна право в очите. — Но времето ни изтича и ви моля да се доверите на мен.

— Лангдън може ли да стане? — попита нов глас.

На прага стоеше дребен почернял от слънцето мъж. Изучаваше Лангдън с овладяно спокойствие, но професорът видя заплаха в очите му.

Сински направи знак на Лангдън да стане.

— Професоре, това е човек, с когото бих предпочела да не си сътруднича, но ситуацията е много сериозна и нямаме друг избор.

Лангдън несигурно спусна краката си на пода и се изправи.

— Последвайте ме — каза мъжът и се обърна да излезе. — Трябва да видите нещо.

Лангдън не помръдна.