Àä

— Фонтанът на очистването е ето там.

Мястото им на среща със служителя на музея бе пищно украсен фонтан, използван навремето за ритуално умиване на мюсюлманите преди молитва.

— Професор Лангдън! — извика мъжки глас, когато приближиха.

Усмихнат мъж излезе изпод осмоъгълния купол над фонтана, като размахваше възбудено ръце.

— Професоре, насам!

Забързаха към него.

— Здравейте, аз съм Мирсат — каза той на английски. Преливаше от ентусиазъм. Беше слаб, с оредяваща коса, очила и сив костюм. — За мен е огромна чест.

— Честта е наша — отвърна Лангдън, докато стискаше ръката на Мирсат. — Благодаря ви за гостоприемството и че се отзовахте така бързо.

— Да, да!

— Аз съм Елизабет Сински — каза доктор Сински, ръкува се с Мирсат и посочи Брюдер. — А това е Кристоф Брюдер. Тук сме, за да асистираме на професор Лангдън. Ужасно съжалявам, че самолетът ни закъсня. Много мило от ваша страна, че се съгласихте да ни посрещнете.

— Моля ви! Няма защо да ми благодарите! — възторжено отвърна Мирсат. — Готов съм да разведа професор Лангдън по всяко време. Малката му книжка „Християнски символи в ислямския свят“ е една от най-купуваните в магазина за сувенири на музея.

„Така ли? — помисли си Лангдън. — Е, вече знам единственото място на света, където се предлага тази книга“.

Мирсат ги поведе покрай входа за туристи и продължи към главния вход на сградата — три дълбоки арки с тежки бронзови врати.

Щом видяха Мирсат, двамата въоръжени пазачи отключиха една от вратите и я отвориха.

— Sag olun — каза Мирсат. Това бе една от малкото фрази на турски, които Лангдън разбираше — особено любезна форма на „благодаря“.

Минаха през тежката врата и пазачите я затвориха след тях.

Вече бяха в нартекса на „Света София“ — тясно преддверие, характерно за християнските църкви, което служеше като архитектурен буфер между сакралното и профанното.

Лангдън често ги наричаше „духовни ровове“.

Мирсат отвори следващата врата. Зад нея вместо самото светилище, както можеше да се очаква, имаше втори нартекс, малко по-голям от първия.

„Езонартекс“ — осъзна Лангдън, който бе забравил, че „Света София“ има два кръга на защита от външния свят.

Сякаш за да подготви посетителя за онова, което следва, езонартексът беше много по-богато украсен от нартекса — стените му бяха от полиран камък, който сияеше на светлината на елегантни полилеи. В отсрещния край на помещението имаше четири врати, а над тях можеха да се видят невероятни мозайки, които винаги будеха възхищението на Лангдън.