Àä

След като спря за момент, за да оцени по достойнство размерите на помещението, Лангдън насочи погледа си нагоре, на повече от четирийсет и пет метра височина, към грамадния златен купол, кацнал като корона върху храма. От центъра му, подобно на слънчеви лъчи, излизаха четирийсет ребра, достигащи до кръгла аркада с четирийсет засводени прозореца. През деня светлината, която влизаше през тях, се отразяваше многократно от стъклото, вградено в златните плочки, създавайки „загадъчната светлина“, с която се славеше „Света София“.

Лангдън беше виждал само веднъж тази златна атмосфера предадена вярно в картина. „Джон Сингър Сарджънт“. Нищо чудно, че при създаването на прочутата си творба американският художник бе ограничил палитрата си единствено до множество оттенъци на един-единствен цвят.

Златния.

Блестящият златен купол, често наричан „небесен купол“, се поддържаше от четири огромни арки, които на свой ред стъпваха върху серия от полукуполи и тимпани. Те пък се поддържаха от още един пръстен по-малки полукуполи и аркади, създаващи ефекта за каскада на архитектурни форми, спускащи се от небето към земята.

Също от небето към земята, макар и по по-пряк път, се спускаха дълги вериги с множество блестящи полилеи, които сякаш висяха толкова ниско над пода, че се създаваше впечатлението, че по-високите посетители могат да се блъснат в тях. В действителност това също беше илюзия, създадена от големината на помещението — полилеите висяха на повече от шест метра над пода.

Подобно на всички големи храмове, гигантските размери на „Света София“ имаха две цели. Първо, храмът бе доказателство пред Бог за това на какво е способен Човекът, за да Го възхвалява. И второ, „Света София“ бе един вид шокова терапия за богомолците — толкова внушително пространство, че онези, които влизаха вътре, се чувстваха нищожно малки, егото им биваше изтрито, материалните им тела и значението им се свиваха до размерите на прашинка пред лицето на Бог… атом в ръцете на Създателя.

„Докато човекът е нищо, Бог не може да направи нищо за него“. Мартин Лутер е изрекъл тези думи през шестнайсети век, но концепцията бе част от мисленето на строителите още от най-ранните образци на религиозната архитектура.

Лангдън погледна Брюдер и Сински, които също зяпаха в захлас нагоре.

— Исусе — промълви Брюдер!

— Да! — възбудено се обади Мирсат. — И Аллах и Мохамед също!