Àä

— В писмото си Бертран бе много горд и казваше, че смята Ад за много елегантно и хуманно решение на проблема. — В очите ѝ отново се появиха сълзи и тя ги избърса. — Признавам, че наистина намирам известно съчувствие в този подход, особено в сравнение с Черната смърт. Няма да има препълнени с болни и умиращи болници, по улиците няма да се търкалят разлагащи се трупове и няма да има обезумели от скръб оцелели, изгубили любимите си хора. Хората просто ще спрат да раждат толкова много бебета. Планетата ни ще претърпи постепенно намаляване на раждаемостта, след което кривата на населението ще тръгне надолу и общият ни брой ще започне да намалява. — Тя замълча. — Резултатът ще е много по-силен от чумата, която само за малко намалява числеността ни и създава временен спад в ръста на населението. С Ад Бертран създаде дългосрочно решение, окончателно решение… трансхуманистично решение. Той беше генен инженер. И решаваше проблемите на коренно ниво.

— Това е генетичен тероризъм… — прошепна Лангдън. — Решението му ни прави различни от онова, което сме, което винаги сме били… и то на фундаментално ниво.

— Бертран не гледаше на проблема по този начин. Той мечтаеше да поправи фаталния недостатък в човешката еволюция… факта, че нашият вид просто е прекалено плодовит. Ние сме същества, които въпреки безпрецедентния си интелект сякаш не сме в състояние да контролираме собствената си численост. Никакви безплатни противозачатъчни, образование и правителствени политики не вършат работа. Продължаваме да създаваме бебета… независимо дали го искаме, или не. Знаеш ли, че Центърът за превенция и контрол на болестите наскоро обяви, че почти половината бременности в Съединените щати са непланирани? А в по-слабо развитите страни техният брой е над седемдесет процента!

Лангдън беше чел тази статистика, но едва сега започваше да разбира какво означава тя. Като вид хората бяха като зайците, пуснати на някои тихоокеански острови и оставени да се разплождат до степен да унищожат екосистемата си и в крайна сметка да измрат.

„Бертран Зобрист е променил нашия вид… в опит да ни спаси… като ни превърне в не толкова плодовити“.

Лангдън пое дълбоко дъх и се загледа към Босфора. Чувстваше се без почва под краката, досущ като плавателните съдове в далечината. Воят на сирените се засилваше и идваше откъм пристанището. Лангдън усети, че времето им изтича.