Айсхендж

Долу, на сенчестата улица, се появиха фигури, понесли вакуумните тръби към най-близката помпа. Същински призраци на пожарникари. Бил Стриклънд вдигна глава и ме видя. Извика ми нещо, но не го разбрах. Посочи към зданието, откъдето излязоха, и ми махна да сляза при тях. Сърцето ми заби учестено и аз забързах към наклонената рампа, за да се спусна долу. Соуза, шефът на моя екип, притича край мен.

— Какво откриха? — успях да му подвикна.

— Не знам, но казаха да отидем веднага.

— Тук нищо не може да ни избяга — възразих аз, но той вече се отдалечаваше.

Постарах се да не ходя припряно, за да не си въобразят, че се вълнувам лесно. Заобиколих една издатина в новия пясъчен склон и заварих петима-шестима от сътрудниците си пред входа на току-що разчистена сграда. Изглежда е била хотел със закусвалня на първия етаж. Освободените от наносите стаи зееха като пещери, усещах миризма на глина и боя. Чух гласове в едно от вътрешните помещения и се насочих натам.

— Някой провери ли здравината на зданието? — попитах на висок глас.

Стриклънд и останалите се озърнаха през рамо.

— Ами да, но доста набързо — отговори ми той.

— Чудесно. Значи може всеки момент да ни се стовари на главите.

Стриклънд се отдръпна, за да погледна в съседната стая.

Четири трупа в стари космически скафандри. Двама още стискаха леки пушки в ръцете си. Едното тяло лежеше сгърчено под голяма маса, върху която нямаше нищо. Колко неподвижни са мъртъвците, колко различни от нас…

— Всички да излязат, преди таванът да се е срутил — заповядах рязко, за да се отърся от вцепенението. — Соуза, веднага проверете устойчивостта на конструкцията и вкарайте тук снимачна група. Искам холограми на всяка подробност. Я вижте какви следи сте оставили! Кой изсмука пясъка от тази сграда? — Стриклънд и Хайди Мюлер се обърнаха към мен. — Колко често проверявахте какво е останало във филтрите?

— След всяка стая — увери ме Хайди, а Бил само ме изгледа намусено.

— Намерихте ли нещо?

— Всичко е подредено в кутии. Сега са във фоайето.

Намръщих се. Точно тук влудяващата мудност на Макнийл щеше да ни е от полза. Хана Ингтал понечи да влезе в стаята, но се закова на място, щом забеляза труповете. Облачета смръзваща се пара излизаха от ноздрите й и падаха към пода.

— Намери Петрини и го доведи — наредих й веднага. — Кажи му, че имам нужда от неговата помощ.

Тя се вторачи в мен, сякаш най-после оправдах подозренията й, че съм полудял.

— Искам и той да види това — добавих търпеливо.

Хана кимна и излезе.

— Не пипайте нищо — казах на останалите. — Когато Петрини дойде, ще продължим работата.

Накарах ги да излязат. Не исках да стоя при онези тела. Лишиха ме от спокойствие, чувствах се объркан, мъчеше ме и нещо, което не успявах да определя. Навън студентите вървяха през пясъчната яма към нашата малка работна палатка — бледосини и кафеникави фигури по улица в жилищен квартал, между две стръмни стени от червен пясък. Погледът ми се плъзна от сенките към тъмния ръб на кратера и небето с цвят на презряла слива. Нямаше звезди. Но някога бяха неизброими, толкова нагъсто… и тази остра миризма на влажен прах, на фиксатор за пясъка…

Моят баща бе избродирал флаг на ивици и със звезда. Каза, че бил на „еднозвездния щат Тексас“, после погледна червената петолъчка и се засмя на някаква неизречена мисъл.

Замаян, направих несигурна крачка по улицата, вдигнах глава към избит прозорец на втория етаж в отсрещната къща… ахнах…