Айсхендж

Веднъж казах почти същото на Бодила. Бяхме в неговата спалня на осемнадесетия етаж в кулата Барнард. Бе нагласил прозрачността на прозореца, заел цяла стена, така че да виждаме панорамата. Стоеше до стъклото и наблюдаваше голям полярен орел, понесъл се с мразовития вятър над Александрия. Проснат на леглото, аз се взирах в неговия ясно очертан силует на фона на лилавото небе и последните здрачни отблясъци от орбиталните огледала. Долу примигваха безбройните светлинки на града.

— Ние сме безпаметни същества, Бодил — казах му.

Само аз го наричам Бодил, но той не схваща смисъла на прякора. Неговият баща му дал името Алигзандър Греъм Селкирк, сигурно в изблик на чувство за хумор. Позяпах го как разпалва лулата си и повторих:

— Безпаметни сме и затова делата ни нямат никакво значение. Каквото и да направиш, Бодил, само след век няма да си го спомняш.

— Дотогава няма и да ме интересува — отвърна той и издиша ароматен облак дим. — А и защо ли е нужно да си мъча главата? Винаги мога да прибягна до лекарствата за събуждане на паметта.

— Не вършат работа.

Той вдигна рамене.

— Зависи какво очакваш от тях. Имаме ли избор? Нима би предпочел да си мъртъв? — Засмука енергично лулата. — Такива са нещата от живота.

— Понякога ужасно ми омръзва. Бодил, я се вгледай във всичките онези хора по улиците. Виждаш ли ги? — Приличат на мравки.

— Колко оригинално… Всъщност те наистина са мравки за тебе. Работниците, бедняците, миньорите, които се бъхтат на тази планета, за да печелят нейните собственици на Земята. Нима някога те е било грижа за тях? Живееш си тук като тревата по Сиртис в ледените си цепнатини, откъснат от грубия марсиански живот и неговите мравки.

— В момента и ти си тук, нали?

— Че кой не би избрал да се качи горе, ако може? Само че пак си оставаме впримчени от все същата система. Борим се с оковите, но след време забравяме и най-упоритите си усилия.

— Ако казаното от тебе е вярно, готов съм да се примиря с положението.

— А някога бил ли си беден в пълния марсиански смисъл на тази дума?

— Да. Дори съм се родил в рудник. И израснах в миньорско селище.

— Но спомняш ли си това?

— Естествено, нищо не помня. И не бих казал, че съжалявам.

— Предпочиташ привилегирования си уют.

— Както и ти — кимна Бодила. — Моля те, не започвай да се горещиш. Колко ли пъти сме си приказвали за същото… Щом се почувстваш добре, започват да те налягат угризенията. Затова ли толкова ти харесват твоите досадни разкопки? И се мусиш, че сега не ти позволяват да ровиш отново. Не се сърди, ще се погрижа да получиш каквото искаш.

— Нямаш достатъчно заслуги като член на комитета, за да се погрижиш за каквото и да било. Още цял век ще бъдеш момче за всичко. А комитетът ще ме допусне до разкопки в Нов Хюстън едва когато изтече деканският ми мандат. Не по-рано.

Той се усмихна.

— Но пък ще получиш тъй жадуваното разрешение. И ще знаеш на кого го дължиш.

— О, да — промърморих и се отпуснах на огромните възглавници. — Но как да ти се отблагодаря, Бодил? Какво мога да ти дам нещастникът аз, един жалък професор в университета? Та ти имаш…

Махнах с ръка към ярката панорама на Александрия. А той пак вдигна рамене — красиво движение, което безуспешно се опитвах да наподобявам.

— Предостатъчно е, че ми е приятно с тебе.

— Не разбирам защо.

— Понякога и аз не разбирам! — засмя се Бодила. — Но обикновено не си толкова опак.

— Аха, това ли било… — Сведох поглед. — Аз съм твоят питомен учен, нещо като домашен любимец. И на двама ни е ясно. Чудя се още колко ли такива любимци имаш.

Мълчанието се проточи. Бодила пристъпи към музикалния пулт, натисна два-три клавиша — прозвуча меланхоличното начало на едно от най-протяжните изпълнения на Джанго. След миг той забеляза, че го гледам напрегнато, и насочи лулата си към мен.

— А ти още колко покровители имаш?

— Нито един!

Бодила се засмя и отново застана пред прозореца.

— Може би е по-добре, че забравяме миналото си. Какъв ли товар бихме могли да понесем, преди да рухнем под цялата нетърпима глупост на живота?

— Но бихме могли да се научим как да я преодолеем.

— Възможно е, но се съмнявам. Само че в момента нямаме друг избор. Хялмар, мисли си за онези твои разкопки. Когато се добереш до Нов Хюстън, ще бъдеш в стихията си, насред необятната пустош, затънал в кал и никому ненужни боклуци, за да се ровиш в загадките на древността. Нима има нещо по-хубаво на света?

Усетих, че пак ми се присмива, но неговото наслаждение от собствения му чар, самият му вид, изгледът към града и Ноктис Лабиринтис отвъд, музиката — всичко ме изпълни и облекчи настроението ми. Или причината беше друга? Психическите ми състояния се сменят, но не знам защо, и то твърде често в присъствието на Бодила.

— Няма ли да си легнеш? — попитах го.

Районът на кратерите — гъстотата им в централните и южните плата е стотина пъти по-голяма, отколкото в северните равнини. Тази част от планетата е на 3,9 милиарда години.