Айсхендж

Другите излязоха, увлечени в спор.

— Очевидно е, че е имало добре организирана съпротива! — ядосано натърти Хана. — Това е един от щабовете! А причината да не намерим повече следи от тях досега е именно в секретния характер на организацията им, пък и полицията никога не е искала да признае нейното съществуване…

— Знам, знам — помирително изрече Петрини. — Професор Недерланд твърде красноречиво защитава това схващане от години.

Застанаха в лъчите на една лампа и сенките им се простряха по улицата.

— И все пак… Хялмар — обърна се Петрини към мен, — трябва да признаеш, че се опитвате да обясните липсата на данни, а не наличието им. В края на краищата не можете да се опирате само на толкова ценения от тебе самиздат. Та нали в самиздата се промъкват и измишльотини как зелени марсианци се присъединили към бунтовниците, най-после напускайки хилядолетните си скривалища… — Неколцина от неговия екип се засмяха. — После пък прибрали победените в своите приказни убежища. Не е редно да повярваме и в марсианците само защото се натъкваме на подозрителна оскъдица на друга информация за тях.

Мисля, че той харесваше собственото си остроумие.

— Ето ви ги доказателствата — промърморих сърдито.

Тогава се обади Сатарвал:

— Виждаме само гнездо на неколцина от бунтовниците, разрушили този град. Свърталище на убийци.

— Но доколкото виждам, те са мъртвите в случая.

Шефът на Инспектората гневно размаха пръст насреща ми.

— Не е имало никаква организирана съпротива! Никакъв съюз „Уошингтън-Ленин“, както твърдят някои от вашите съмишленици. Обикновени злонамерени измислици, разпространявани от дисидентите, за да дразнят властите.

Уморено се обърнах към Петрини.

— Самият мащаб на бунта е най-очебийното доказателство. Невъзможно е участниците в спонтанно избухнали безредици да отблъскват полицията цели пет месеца. И да превземат толкова градове.

— Станало е само заради измяната в руската космическа флота — заяви Сатарвал.

— Да, но това засяга руското участие в смутовете. А тук стоим насред град, обитаван от тексасци, който е трябвало да бъде разрушен, за да бъде превзет. Ето ви и американското участие.

— Бунтовниците са унищожили града — заинати се Сатарвал. — Доказал съм този факт толкова…

— Вие работите за комитета — прекъснах го и станах. Зави ми се свят, светлините подскачаха пред очите ми. Заговорих по-силно, исках всички наоколо да ме чуят. — Не бунтовниците са унищожили този град. — Хана ме загледа втренчено, угрижена гримаса изкриви лицето й. Другите също ме зяпаха. — Виновни са полицейските щурмоваци. Знам, защото бях тук по онова време. — Махнах с ръка. — Бях точно тук, когато се случи!

— Може и да си бил тук, Хялмар — постара се да ме укроти Петрини, — но едва ли си способен да възстановиш произшествието в паметта си…

— Не беше произшествие, а война… истинско клане, не разбирате ли? Взривиха купола, спуснаха се в кратера с реактивните си раници и… избиха всички! Както стоях на улицата, осени ме проблясък на паметта. На всички ви се е случвало, знаете как е. Спомних си ясно онзи ден. Да, тогава съм бил малък, но съм запомнил.

— Но това е смешно! — викна вбесеният Сатарвал. — Защо да вярваме на някого като вас, толкова предубеден, че…

— Защото бях тук! — изръмжах аз.

В този миг един от студентите се спъна в някакъв прожектор и го обърна към мен. Изведнъж видях отражението си във все още здрава витрина наблизо — нисък, тантурест, с нелепо щръкнала коса над голямата глава, закръглено лице с малки очички, изпъкнали вени по слепоочията… Застаряващ мъж, пламнал от възмущение за нещо, което беше безразлично за останалите. Хана, Бил, Соуза и Хайди също стояха и ме гледаха. Колко ли неловко се чувстваха, докато кресливо се опитвах да им натрапя спомените си, сякаш някой щеше да ми повярва! Отвратен, аз изсумтях и се извърнах, все едно и другите нямаше да ме забележат, ако не се гледам в стъклото.

И все пак помнех какво бях видял на същото това място.

Пак Петрини с неговия обичаен вразумяващ тон:

— Хялмар, нима се опираш на преживелици отпреди триста години? Съгласи се, че това не е особено сигурно доказателство.

Вдигнах рамене в опит да загладя положението.

— Щом и свидетелствата на очевидци вече не са убедителни, значи сме загазили. Казвам ви, че така беше. Бях тук и видях. Нали историята се гради от очевидците. Това ни предлага и самиздатът.

— Дори историите за зелените марсианци ли? — меко възрази той. — А и ние сме археолози в края на краищата.

Поклатих глава и отново огледах тъмните жилища. Отчаянието ме заливаше на вълни.

— Ние сме безпаметни твари! — изпъшках гласно.

Пак гледах безпомощно скалата зад вратата, падащите парчета от купола. Моите студенти се взираха напрегнато в мен и търсеха какъв да е повод да ме измъкнат от неудобното положение. Вярваха ми не повече от Петрини.

Грабен — хлътнал участък в кората на планетата, очертан по дължината си от съпътстващи разломи.