Айсхендж

Но сега не беше време за подробни анализи. Аз се оттласнах от пода и сграбчих перилата, за да последвам Дъгинс.

Пред рубката бушуваше истинска битка. Видях Ал Нордхоф да удря в лицето един от корабните полицаи. Ейми ван Данке се гърчеше в ръцете на двама мъже, опитвайки се да захапе гърлото на единия. Други се сражаваха на самата врата. Въздухът беше изпълнен от викове и писъците на Ейми. Битката беше толкова тромава и опасна, колкото би могла да бъде само в безтегловност. Един сполучлив удар (горе-долу от сорта на яростния ритник на Ал Нордхоф към главата на полицая) пръсна тълпата, която започна да кръжи из помещението…

— Бунт! — изкрещя Дъгинс и се метна напред, врязвайки се в групата пред вратата.

От тласъка няколко души се търколиха в рубката и помежду им се отвори пролука. Аз се отблъснах от стената и си ударих главата в рамката на вратата, вмъквайки се вътре.

От очите ми изскочиха искри, но бях бясна — от това, че ме бяха измамили, че вече не можех да вярвам на Суон и на целия установен ред, че биеха приятелите ми — и се втурнах напред, заслепена от ярост. Стоварих юмрука си върху носа на един полицай и главата му с трясък се удари в стената. Стаята беше претъпкана, изпълнена с размахващи се ръце и крака. Самият пулт гъмжеше от тела. Дъгинс продължаваше да крещи и да смъква хората от клавиатурите. Някой здраво ме сграбчи откъм гърба. Изритах го с пета в слабините и открих, че е жена. Ударих й един лакът в диафрагмата и полузадушена се изплъзнах изпод ръката й. Дъгинс беше очистил пулта и отчаяно натискаше копчетата. Стоварих едно кроше по ухото на някакъв мъж, който се опитваше да го издърпа оттам. Въздухът беше изпълнен с крясъци и кръгли капчици кръв…

В този миг пристигна подкрепление. Ерик Суон се плъзна през вратата с развяваща се червена коса, стиснал в ръката си пистолет с транквилант. Зад него идваха още хора. Жилата свистяха във въздуха като стрели.

— Бунт! — изкрещях аз. — Ерик! Бунт! Бунт!

Той ме видя. Насочи пистолета към мен и стреля. Погледнах жилото, което стърчеше от ръката ми.

… Следващото, което си спомням, беше как ме водят към асансьора. На моя етаж излязохме. Видях лицето на Суон да плава около мен.

— Бунт — казах аз.

— Вярно е — потвърди Ерик. — Налага се да те арестуваме за няколко часа.

На луничавото му лице цъфна идиотска усмивка.

— Задник такъв! — промърморих аз. Искаше ми се да избягам. Можех да надбягам всеки един от тях. — Мислех, че си ми приятел.

— Аз наистина съм ти приятел, Ема. Само че беше твърде опасно да се обяснява. Давидов ще ти каже всичко, когато се видите.

Давидов. Давидов ли?

— Но той изчезна! — мърморех аз, борейки се със съня и много объркана. — Мъртъв е!

После се озовах в леглото си, грижливо привързана.

— Поспи малко — каза Суон. — Ще се върна след няколко часа.

Отправих му поглед, който би трябвало да го превърне в камък, но той само се засмя, а аз в следващия миг потънах в сън, докато в главата ми още се въртеше мисълта за бунта…

Когато се събудих, Суон беше увиснал над мен.

— Как се чувстваш? — попита ме.

— Зле. — Аз го отблъснах и той се зарея във въздуха над леглото ми. Разтърках очи. — Какво е станало, Суон?

— Бунт, както го нарече ти — усмихна се той.

— Значи е истински?

Той кимна.

— Но защо? Кои сте вие?

— Чувала ли си някога за Марсианския космически съюз?

Замислих се.

— Това трябва да е било преди много време. Една от онези групировки, които бяха против комитета?

— Не против комитета — поправи ме той. — Бяхме просто клуб. Група, която пропагандираше своите възгледи. Искахме комитетът да подкрепи междузвездна изследователска експедиция.

— И какво?

— Комитетът не пожела. Решиха, че сме част от движението против него, и ни обявиха извън закона. Пратиха водачите ни в затвора, а членовете разпръснаха из различните сектори. Те ни направиха свои противници.

— Това не е ли станало много отдавна? — попитах аз, все още объркана. — Какво общо има сегашният бунт?

— Ние се организирахме отново — отвърна той. — Тайно. През всичките тези години съществувахме нелегално. Може да се каже, че сега излизаме на бял свят.

— Но защо? Какво ще спечелите, като превземете няколко миньорски кораба? Да не би да възнамерявате да ги използвате като звездолети? — тази идея ме разсмя.

Той ме изгледа, без да ми отговори, и аз изведнъж разбрах, че съм налучкала отговора.

Седнах предпазливо. Изведнъж почувствах студ и леко замайване.

— Сигурно се шегуваш?

— Ни най-малко. Намерението ни е да се присъединим към „Лермонтов“ и „Идалго“ и да създадем затворен жизнен цикъл.

— Невъзможно! — Аз дълбоко поех дъх, все още замаяна от тази мисъл.

— Не е невъзможно — търпеливо обясни той. — През последните четиридесет години Космическият съюз доста е работил върху тази идея.

— И един от онези кораби е „Идалго“? — прекъснах го аз. Съобразителността ми все още беше притъпена от наркотика.

— Точно така.

— Значи Давидов е жив?…

— Определено. Познаваш го, нали?

— Да.

Давидов беше капитан на „Идалго“, когато преди три години корабът изчезна в астероидната група Ахил. Мислех, че е мъртъв…