Читаем Айсхендж полностью

А след една дълга, нещастна седмица, един смътен кошмар от горчиви терзания, когато си разрушил неизвестно как една връзка и страстно желаеш времето да се върне назад и неизвестната грешка да бъде избягната, той си замина. Руските рудодобивници имаха нужда от него в Космоса и той просто си тръгна, без да се сбогува, въпреки че през тези последни няколко дни аз час по час звънях в работническото селище, в което живееше. И тогава разбрах, научих го по време на дългите унили разходки из цялата огромна падина, застанала сама сред каменистата равнина — аз също можех да бъда зарязана. Урокът беше твърде горчив.

След няколко години аз самата пътувах към астероидите — работех за „Роял Дъч“. Чувах, че Давидов имал някакви проблеми с руското минно управление, но не обръщах особено внимание. Беше въпрос на гордост да не забелязвам нищо, свързано с него. Затова и никога не научих цялата истина за това, което му се беше случило.

После, след много години — всъщност три години преди сегашния бунт, — „Идалго“ изчезна някъде, прекъсвайки радиовръзката с прословутите последни думи: „Почакайте една минутка.“ Не бяха намерени никакви следи от катастрофа и работата беше потулена от комитетските цензори. Така и не се получи обяснение на тази загадка. Прегледах списъка на екипажа, видях името му най-отгоре — Олег Давидов — и отново ме зашемети вълната от болка, още по-силна отпреди. Това беше един от най-тежките моменти в живота ми. Бяхме се разделили сърдити, той си замина, без да се сбогува, а сега — без значение колко години ми даваха геронтолозите — аз никога нямаше да променя този факт, защото той беше мъртъв. Много тъжно.

…И така, когато Ерик Суон дойде, за да ме заведе на „Идалго“ и да видя Давидов отново, чувствата ми бяха съвсем объркани. Сърцето ми биеше лудо и трябваше да положа немалко усилия, за да поддържам кратък незначителен разговор с Ерик. Как ли изглеждаше сега? Какво щях да му кажа? А той на мен? Нямах ни най-малка представа.

За тези шестдесет години той не се беше променил много. Може би беше малко понатежал и още повече приличаше на мечок с черната си коса, с широките рамене, гърди и хълбоци. Леденосините му очи ме оглеждаха без някакви видими признаци, че ме е познал.

Бяхме в командната кабина на „Идалго“. С едно кимване Давидов отпрати Ерик, който изчезна в асансьора. В трескавата тишина аз бавно обикалях из кабината, а обувките ми с лепящи се подметки слабо проскърцваха. Пулсът ми беше ускорен. Открих, че все още му се сърдя. Сега усетих, че с вестта за смъртта си ме е измамил лично. А може би бунтът беше виновен…

— Не си се променила особено — каза той.

Гласът му отприщи у мен стотици спомени. Погледнах го, без да отговоря. Най-сетне той изрече със слаба, напрегната усмивка:

— Извини ли ти се Ерик за отвличането?

Поклатих глава.

— Съжалявам, че те притеснихме. Чух, че си се сражавала яростно против превземането на кораба. Ерик сигурно ти е обяснил, че те държахме в неведение за твое добро.

Беше толкова спокоен! Това ме вбеси. Той ме погледна крадешком, за да прецени настроението ми. Премълчах, макар да ми беше невероятно трудно.

— Истината е — продължи той, — че успехът на всички дългогодишни усилия на Марсианския космически съюз зависи от създаването на затворен жизнен цикъл на звездолета. Мисля, че нашите учени са в състояние да го създадат, но Суон винаги е твърдял, че талантът ти в областта на животоподдържащите системи е изключителен, а и нашите специалисти се съгласиха, че ти си най-добрата. Те ми казаха, че имаме нужда от твоята помощ.

Дали не си мислеше, че съм все така самонадеяна и суетна?

— Няма… — аз прочистих гърлото си. — Няма да я получите.

Той ме гледаше, хладен и неприятно изненадан.

— Още ли поддържаш комитета? Даже след като заточиха баща ти на Амур, нали така?

— Да — отвърнах аз. — Само че комитетът няма нищо общо с това.

— Това е равносилно да кажеш, че го подкрепяш. Но стига толкова по този въпрос. Имаме нужда от помощта ти. Защо не искаш да ни помогнеш?

Като не получи отговор, Давидов закрачи напред-назад — скръц, скръц, скръц.

— Знаеш ли — той ме погледна нервно, — това, което се случи между нас, беше много отдавна. Тогава и двамата бяхме деца…

— Не бяхме деца! — прекъснах го аз. — Бяхме свободни зрели хора и зависехме само от себе си. Тогава носехме същата отговорност за постъпките си, както и сега.

— Е, добре! — Той прокара ръка през косите си. — Права си. Да предположим, че не сме били деца. — Явно нещата се развиваха не така леко, както бе очаквал. — Само че оттогава мина много време.

— Както и да е, сегашното положение няма нищо общо с едно време.

Той изглеждаше объркан.

— Защо тогава отказваш да ни помогнеш?

— Защото това, което се опитвате да направите, е невъзможно! — извиках аз. — Цялата тази работа е някаква чудовищна твоя фантазия! Ти пренебрегваш суровите неумолими закони на открития Космос и водиш хората към жалка смърт! Само заради твоите детински представи за приключения, които не си изживял през тези години — и вече не можеш да различиш действителността от фантазията!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Петр Первый
Петр Первый

В книге профессора Н. И. Павленко изложена биография выдающегося государственного деятеля, подлинно великого человека, как называл его Ф. Энгельс, – Петра I. Его жизнь, насыщенная драматизмом и огромным напряжением нравственных и физических сил, была связана с преобразованиями первой четверти XVIII века. Они обеспечили ускоренное развитие страны. Все, что прочтет здесь читатель, отражено в источниках, сохранившихся от тех бурных десятилетий: в письмах Петра, записках и воспоминаниях современников, царских указах, донесениях иностранных дипломатов, публицистических сочинениях и следственных делах. Герои сочинения изъясняются не вымышленными, а подлинными словами, запечатленными источниками. Лишь в некоторых случаях текст источников несколько адаптирован.

Алексей Николаевич Толстой , Анри Труайя , Николай Иванович Павленко , Светлана Бестужева , Светлана Игоревна Бестужева-Лада

Биографии и Мемуары / История / Проза / Историческая проза / Классическая проза