Айсхендж

Той беше висок и едър, изобщо хубав мъж. Един от руските негри, както ги наричаха. Предполагам, че предците им са дошли от някоя африканска страна, поддържаща търговски отношения с Русия. Със смяната на поколенията боята беше доста избледняла и кожата му имаше цвета на мляко с кафе. Косата му беше черна и къдрава. Имаше дебели устни и тънък орлов нос, тежка брадичка, толкова гладко обръсната, че изглеждаше грапава, и сини очи, които изпъкваха върху мургавото му лице. С две думи, нелоша смесица от различни раси. Но на Марс, където деветдесет и девет процента от хората са бели като рибешки корем, както самите те се изразяват, всеки друг оттенък на кожата се ценеше високо. Той правеше човека да изглежда толкова… здрав и жизнен. Давидов наистина беше изключително привлекателен, истинска радост за окото. Гледах го през цялото време, докато седяхме на съседни столове в онзи ресторант в Бъроуз, разговаряхме, пиехме и флиртувахме по малко… Гледах го така втренчено, че и сега си спомням палмата в сандъче и бялата стена зад гърба му, макар че не мога да си спомня и дума от онова, което си говорехме. Това беше една от онези вълшебни нощи, когато и двете страни ясно съзнават взаимното си привличане.

Прекарахме нощта заедно, а после и следващите няколко нощи. Посетихме първата колония в района — Консервата, и се възхищавахме на изложените в музея експонати. Катерехме се в подножието на Пеещите скали в Хелеспонтските хълмове, а една нощ прекарахме в спасителна палатка. Без труд го победих в състезанието по бързо ходене, а после спечелих хиляда и петстотин метровата дистанция на една от пистите в Бъроуз. Прекарвахме заедно всеки свободен час и аз се влюбих. Олег беше млад, остроумен, горд с многото си достойнства, с особено екзотичен говор (нали беше руснак!), нежен, чувствен. Прекарвахме много време в леглото. Спомням си как в тъмното не можех да видя нищо освен зъбите му, когато се усмихваше, и очите му, които изглеждаха светлосиви. Обичах да се любя с него… Спомням си късните ни обеди в Бъроуз или на гарата. Безконечните пътувания с влак, заедно и поотделно, през сухата ръждива пустиня между Бъроуз и Елада — седнала до прозореца с поглед, вперен в нагънатия червен хоризонт, щастлива и развълнувана… Да, това беше преживяване, през което човек може да мине само веднъж. Аз си го спомням много добре.

След тези първи седмици много бързо дойдоха споровете. Бяхме самонадеяна и доста неопитна двойка. Дълго време аз дори не разбрах, че различията ни са твърде сериозни, защото не бях в състояние да си представя, че някой е способен дълго да спори с мен. (Да, толкова бях навирила нос!) Но Олег Давидов го правеше. Не си спомням много от онова, за което спорехме — този период, за разлика от началото, е удобно замъглен в паметта ми. Сещам се за един случай — разбира се, бих могла да си спомня и всичко останало: бях пристигнала в Бъроуз с късния влак и вечеряхме в един гръцки ресторант зад гарата. Бях изморена, притеснена за нашите отношения и ми беше втръснало от Елада. С надеждата да го полаская аз направих някакво изказване, в смисъл че е далеч по-интересно да си миньор на астероидите като него.

— Ние не вършим нищо там — отговори ми той. — Единствено правим пари за корпорациите — помагаме на единици от Земята да забогатеят, докато всичко останало се разпада.

— Е, поне се занимавате с търсене.

Той изглеждаше раздразнен — състояние, с което вече започвах да свиквам.

— Нищо подобно, нали точно това ти казвам! С нашите възможности бихме могли да изследваме цялата Слънчева система. Можем да имаме станции на луните на Юпитер, около Сатурн, чак до Плутон. Имаме нужда от станция за слънчеви наблюдения на Плутон.

— Този факт не ми беше известен — изрекох саркастично.

Светлосините му очи ме пронизаха.

— Разбира се, че не ти е известен! Ти си мислиш, че няма нищо по-хубаво от това да продължиш да правиш пари за тях от тези тъпи астероиди — и то в края на двадесет и втория век!

— Е, и? — Аз също успях да се ядосам. — Всички ние ще живеем по хиляда години, тогава накъде си се разбързал? Има време за всичките ти велики проекти. А точно сега тези астероиди са ни нужни.

— От тях имат нужда корпорациите. И комитетът.

— Комитетът просто координира усилията ни за наше добро! — заявих аз.

— Просто изготвя разписанието на влаковете, за да пристигат навреме, така ли? — Той отпи голяма глътка от питието си.

— Да — отговорих, без да разбирам добре какво иска да каже. — Точно така.

Той поклати глава с отвращение.

— Ти си американско момиче до мозъка на костите си. Чудесно! Всичко е окей! Остави политиката на другите.

— А ти си истинска рожба на Русия! — парирах аз, отдръпвайки се от него в тясното сепаре. — Да обвиняваш за проблемите си правителството…

Продължихме все в този дух, без никакъв смисъл и без друга причина, освен гордостта и наранените чувства. Спомням си мрачното му пророчество:

— Те ще си направят тук един щастлив американски Кремъл и на тебе няма да ти пука, докато работата ти е сигурна.

Ала повечето от онова, което си казахме, далеч не беше толкова логично.