Айсхендж

— Трябва да се борим! Да седим в бездействие значи да им помогнем и комитетът няма да одобри това. — Той ме изгледа с подозрение. — Ти и Суон сте добри приятели, нали така? Не ти ли е казал какво се готви?

— Не — отговорих аз и почувствах как се изчервявам. Всички гледаха в мен.

— Искаш да ни кажеш, че те е оставил да нагазиш в тази каша, без дори да те предупреди? — учуди се Дъгинс.

— Така е! — озъбих се аз. — Ти ме видя в рубката, Дъгинс. Този бунт ме изненада не по-малко от всеки друг.

Дъгинс обаче не изглеждаше убеден, а и част от останалите ме гледаха скептично. Всички знаеха, че Суон е добър човек и едва ли ще тръгне да заблуждава приятелите си. Настъпи дълга неловка тишина. Дъгинс стана.

— Друг път ще поговоря с някои от вас — заяви той и излезе от фоайето.

Обзета от внезапна ярост, аз също си тръгнах. Когато се обърнах, за да погледна още веднъж обърканите, изпълнени с недоверие хора във фоайето, скупчени в жалка групичка, с плаващите около тях цветни колбички с напитки, си помислих, че са изплашени до смърт.

Прибрах се в стаята си и заварих вътре две жени. Някои си Надежда Малкив и Мария-Ана Котовская — и двете инженери по животоподдържащите системи, а също и членове на руския клон на Космическия съюз. Те ми казаха, че другите два кораба са опразнени, за да може да се работи по тях. Надежда беше на 124 години, специалистка по газообмена. Мария-Ана беше на сто и осем, биоложка по специалност, и се занимаваше с изучаването на водораслите и бактериите в системите за рециклиране на отпадъците. И двете бяха от „Лермонтов“, който според техните думи беше престоял в астероидния пояс близо четири месеца, преди Космическият съюз да го превземе, да прекъсне радиовръзката с Марс и да закръжи зад Слънцето в очакване на срещата.

Занемяла от този нов развой на събитията, аз се върнах в коридора и се запътих към малкото фоайе зад ъгъла близо до моята стая. Там срещнах водача на хората от „Лермонтов“, които не се бяха присъединили към Космическия съюз, суров мъж на име Иван Валенски. Преди бунта той беше ръководил полицейската служба на кораба. Не го харесвах. Тъп и ревностен руски бюрократ, ограничен човек, свикнал да издава заповеди и да му се подчиняват. Валенски като че ли ме харесваше също толкова, колкото и аз него. Помислих си, че Дъгинс повече би му допаднал. И у двамата страхът от властимащите беше така дълбоко вкоренен, че се опитваха активно да ги подпомагат — може би за да оправдаят досегашното си съществуване, кой знае? А аз, с какво аз бях по-различна от тях?

Върнах се в стаята си. Новите съквартирантки ми бяха оставили горното легло. Долното, което бях свикнала да използвам като удобен рафт, беше заето от Надежда. Мария-Ана щеше да спи в ъгъла, където се събираха стените и таванът. Вещите им бяха разхвърляни по целия под. Поговорихме си малко на английски, а аз направих няколко неумели опита да говоря на руски. Те бяха много приятни жени и след всички предишни срещи през този ден оцених компанията на спокойни, незадаващи въпроси хора.

Вечерта Суон мина покрай стаята ми и ме попита искам ли да вечерям с него. Замислих се за миг и приех.

— Радвам се, че вече не ми се сърдиш — бъбреше той, простодушно както винаги.

И все пак трябваше да си напомням, че през цялото време, откакто го познавах, е заемал високо положение в съвета на Космическия съюз. Колко добре го познавах всъщност?

— Спри по тази тема и да вървим да вечеряме! — срязах го аз. Той покорно ме поведе по тъмните коридори към столовата.

Влизайки, аз се огледах и се опитах да си представя, че това е столовата на звездолет. Хора, облечени с комбинезони в неутрални цветове, се отправяха към пулта с менюто и натискаха копчетата, за да изберат предпочитаното ястие, но повечето от тях не го и поглеждаха. Храната, която се отглеждаше на кораба — салати, плодови сокове, риба и миди, пилета и зайци, козе сирене, прясно и кисело мляко, — се допълваше от продукти, които не можеха да се получат при рециклирането — кафе, чай, хляб, говеждо месо… Много скоро те щяха да се лишат от тези неща. Тогава щяха да се задоволяват с отглежданата на кораба храна, да се хранят в дълбоки чинии и да пият от колби. Гледах как околните свещенодействат над сервировката си. Атмосферата напомняше японска чайна церемония.

— Ще трябва да поддържате ускорението — проговорих аз. — Не можете дълго да останете в безтегловност, това ще ви убие.

Суон се усмихна.

— Имаме четиридесет и два резервоара с цезий.

Погледнах го изненадана.

— Така е. Това е най-голямата кражба в историята, Ема. Или поне би могло да се погледне така.

— Определено.

— Имаме намерение да запазим системата на постоянно ускорение и забавяне и да поддържаме през по-голямата част от времето половината от марсианското притегляне.

Приближихме се до пулта и направихме поръчките си. Таблите с храната се плъзнаха навън през прозорчето.