Айсхендж

Седнахме далеч от огледалната стена — не мога да търпя да се храня в непосредствена близост до отражението си. Останалите три стени на столовата бяха яркожълти, оранжеви и жълтозелени. На „Ръждивият орел“ беше есен.

— Ще запазим цветовете на всеки от сезоните на борда — заговори Суон, докато се хранехме. — През зимата ще намаляваме дневните часове, ще понижим температурата, а цветовете ще бъдат в сребристо-черно-бяла гама… Най-много обичам зимата. Празниците около зимното слънцестоене и въобще…

— Но това ще бъде само игра.

Той дъвчеше замислено.

— Сигурно.

— Накъде ще тръгнете?

— Още не се знае. Говоря сериозно. Има планетна система около звездата на Барнард. Дотам са девет светлинни години. Вероятно ще я огледаме и в най-лошия случай поне ще се запасим с вода и деутерий.

Известно време се хранехме мълчаливо. На съседната маса трима ровеха в чиниите си и обсъждаха качествата на един вид hydrogenomonas eutropha за стабилизиране на водорода. Усъвършенстваха системата за рециклиране на въздуха. На друга маса някаква млада жена посягаше да хване изплъзналото й се пилешко бутче. Толкова привично и толкова нелепо!

— Колко време? — попитах, без да прекъсвам яденето.

Луничавото лице на Суон придоби замислен вид, докато дъвчеше.

— Ще пътуваме сто, може би двеста години…

— За бога, Ерик!

— Това е само четвърт от предполагаемата продължителност на живота ни. Няма да се наложи цели поколения да живеят и да умират на кораба. Миналото ни ще бъде на Марс, а бъдещето — в някой нов свят, който повече ще прилича на Земята. Говориш така, сякаш животът, който водим на Марс, е възможно най-естественият! Марс е просто голям космически кораб, Ема.

— Нищо подобно! Той е планета! Можеш да излезеш навън и да стъпиш на твърда почва. Да тичаш по нея.

Суон блъсна подноса си настрана и вдигна колбичката с питието.

— Вашият петстотингодишен проект е да направите Марс подобен на Земята. Нашият е да колонизираме планета в друга система. Толкова ли е голяма разликата?

— Около десет-двадесет светлинни години.

Допихме питиетата си в мълчание. Суон занесе подносите на пулта и се върна с балончета с кафе.

— Беше ли Чарли… тоест един от вас ли е?

— Чарли? — Той ме погледна някак особено. — Той работи в тайната полиция на комитета, не знаеше ли? В службата за вътрешна сигурност.

Поклатих глава.

— Затова вече не го виждаш на миньорските кораби.

— А-ха. — „Кого ли пък познавам?“, мислех си с болка.

Суон гледаше някъде край мен.

— Спомням си… беше около 2220-та или 21-ва… Чарли се изтърси в една от нашите лаборатории с някаква приятелка от полицията. Това беше в Аргир. Бяхме проникнали във всички руски космически лаборатории, а тази бяхме реквизирали за някакви изпитания — струва ми се, запазването на реакторната маса?… Бях отишъл да помогна със снабдяването. Колегите не можеха да си набавят всичкия цезий, който им трябваше. И тогава се появи Чарли с онази жена. „Здрасти, Ерик, как си? — пита ме. — Прескочих замалко да те видя…“ Не мога да ти кажа дали онази жена му беше гадже и дали наистина беше дошъл да ми каже „здрасти“, или пък проверяваха лабораторията по своя си полицейска линия. Показах им цялата лаборатория и обясних, че работим изцяло за консорциума на руснаците и „Арко Мобил“, което се потвърждаваше от записите, разбира се. Спомням си, че направихме една обиколка, поговорихме си за старите времена, аз обясних за какво се използват някои от помещенията в лабораторията и през цялото време се чудех дали и двамата играем театър, или само аз. Изплаших се, че сигурността ни може би е застрашена и това е първият знак… — Той поклати глава и отривисто се засмя. — Компютърното управление ни отърва и този път. Те едва ли знаеха толкова много, че да си дадат сметка за загубите. Компютърна бюрокрация! Нищо чудно, че на Земята всичко отива по дяволите. Ни най-малко не се съмнявам, че всички онези правителства постоянно биват мамени.

— Може би на Земята има Земен космически съюз, за който никога не сте чували — казах разсеяно, мислейки си за миналото.

Ерик се засмя.

— Не бих се учудил. — Остави чашата си. — Въпреки че следим внимателно дейността на другите нелегални организации на Марс. Всъщност избрахме точно този момент за създаването на звездолет, защото мислим, че полицията на комитета ще има достатъчно работа на Марс, за да ни преследва.

— Защо мислиш така?

— Една групировка, наречена съюз „Уошингтън-Ленин“, възнамерява да вдигне бунт към средата на август, когато Марс е най-далече от Земята. Към нея ще се присъединят и други организации. Не знаем какви размери ще вземе метежът, но във всеки случай врявата ще бъде достатъчно голяма, за да създаде работа на полицията.

— Страхотно!

„О, не — помислих си, — не и Марс! Моля те, Господи, не и Марс!“

Суон нервно сплиташе пръсти. Аз отпивах от кафето.

— Значи няма да ни помогнеш? — внезапно запита той.

Поклатих глава и преглътнах.

— Не-е.

Ъгълчетата на устните му се свиха. Той сведе очи към масата.

— Това ще означава ли край на вашия космически опит?