Айсхендж

Гледах през стъклото непознатата в другата стая. Там беше Ема Вайл. Човек не можеше да прочете мислите й. Изглеждаше безцветна и мрачна, мършава, твърдолинейна и сериозна. За какво мислеше? Никой не би могъл да каже. Изглеждаше доста самодоволна. Хората, които изглеждат доволни от себе си, обикновено са такива. Но никога не можеш да бъдеш сигурен. Човек можеше да я гледа в очите колкото си иска, с часове — и нищо, само две празни, безмълвни черни езерца…

2

Няколко дни седях в стаята и нищо не правех. Един ден, когато Надежда и Мария-Ана тръгваха за работа на звездолета, аз помолих:

— Нека дойда с вас.

Те се спогледаха.

— Щом искаш — каза Надежда.

Двата кораба стояха редом. Оставихме катера си на платформата на „Идалго“. Тръгнах след съквартирантките си към градината, без да обръщам внимание на погледите, които ми хвърляха от време на време из коридорите.

Те вече бяха добавили няколко нови резервоара към лехите със зеленчуци. Ярката бяла светлина на множеството лампи ме накара да замижа. Затътрих се след двете жени и слушах разговора им с другите инженери. После останахме сами в помещението с водораслите сред бутилките с хранителен разтвор, целите в зелени и кафяви петна. Ярката светлина на лампите ни принуди да си сложим тъмносини очила.

— Chlorella pyrenoidosa с азотен източник нитрат извлича десет пъти по-малко желязо от хранителния разтвор, отколкото ако се използва урея, разбираш ли? — говореше Надежда.

— Само че тази урея трябва все някъде да се използва — възрази Мария-Ана.

— Разбира се. Но това, което ме притеснява, е, че в крайна сметка получената биомаса ще бъде твърде много, за да може да се регулира.

— А ако храним с нея козите?

— И какво ще стане, когато хранителният разтвор свърши? В безвъздушното пространство няма източници на желязо, както знаеш…

Проблемът беше сериозен. Коефициентът на фотосинтеза на водораслите трябваше много точно да съответства на респираторния коефициент при хората и животните, в противен случай щеше да бъде произведен прекалено много въглероден двуокис или съответно кислород. Един от начините за решаване на проблема е да се осигури на различните помещения с водорасли различно количество азот, което да промени коефициента на фотосинтеза. Само че водораслите използват в различна степен минералните запаси в зависимост от типа азотно хранене. А за по-дълги периоди от време това обстоятелство беше много важно — за да не се наруши газообменът, може би щеше да се наложи използването на повече минерали, отколкото беше в състояние да произведе цялата останала биоценоза.

— А не можете ли да използвате само урея и амоняк — попитах аз, — и да редувате pyrenoidosa с vulgaris, за да запазите равновесието в газообмена? По този начин ще успеете да оползотворите повече урея и да решите проблема с нитратите.

Те се спогледаха.

— Не — отговори Надежда. — Ето, погледни! Проклетите водорасли растат ужасно бързо с уреята. Не можем да използваме всичката тази биомаса.

— А ако получават по-малко светлина?

— Това пък ни създава трудности с vulgaris — обясни Мария-Ана. — Глупави растения, те или умират, или растат като подивели!

Явно аз повтарях най-очевидните решения. Решаването на проблемите в една биологична животоподдържаща система е като игра. Всъщност една от най-интересните интелектуални игри, измислени някога. Тя в много отношения напомня шаха. Надежда и Мария-Ана без съмнение бяха големи майстори на играта и се занимаваха с този проблем от години. Ето защо в този момент двете ме водеха с една обиколка и обсъждаха варианти, които не бях и сънувала. Но досега не бях срещала някой, който да притежава моя нюх — сигурна съм, че ако това беше шах, аз щях да бъда шампион на Марс. Когато видях с какъв търпелив поглед Мария-Ана ми обяснява защо моите предложения не могат да влязат в работа, нещо в мен изведнъж се прекърши и мъглявите ми до този момент намерения се проясниха.

— Добре — изрекох небрежно. — Кажете ми всичко, което знаете, всички подробности за вашия модел и за подобренията, за които ми спомена Суон, абсолютно всичко. Ако искате да ви помогна.

Двете жени учтиво кимнаха, сякаш това беше най-естественото нещо на света. От този момент се заехме със задачата заедно.

И така, аз им помогнах. Да, направих го. И повече отвсякога онова „аз“, което чувстваше и мислеше, нямаше нищо общо с другото ми „аз“, което работеше върху решаването на този конкретен проблем. Повече отвсякога работата ми се струваше игра, една сложна гигантска мозайка, която щяхме да видим едва когато я завършехме — щяхме да застанем отстрани, да я огледаме и да й се възхитим, после щяхме да я забравим и да си отидем вкъщи за вечеря. При подобна нагласа аз ставам особено изобретателна, така че помогнах доста.