Айсхендж

Стигна се дотам, че започнах да се връщам в кораба след вечеря, да скитам сама из градината и да въвеждам данни в програмата, за да проверявам резултатите. Защото проблемът, в който те затънаха, беше най-сложният, върху който някога съм работила. Двата кораба бяха от клас „Деймос“ — на по около четиридесет години, с форма на тесте карти, дълги малко повече от километър. Привеждаха се в движение с помощта на ракети с непосредствено запалване, използващи цезиева реактивна маса и деутерий за гориво. Екипажите от четиридесет до четиридесет и пет души обитаваха предната или горната част на корабите, зад командните кабини. Под тях бяха разположени местата за отдих и развлечение, помещенията на фермата и рециклиращите съоръжения, а още по-надолу се намираха огромните ракетни системи и защитната плоча, която ги делеше от екипажа. Корабите представляваха биогеоценози, тоест затворени екологични системи, съчетаващи биологични и технологични методи за създаване на затворен цикъл. Напълно затворен цикъл не беше възможен, разбира се. За тригодишен период ефективността му беше приблизително осемдесет процента, после тя бързо намаляваше. Така че тези кораби бяха добри за минните операции на астероидите, даже много добри. Но тук имаше слаби страни, за чието премахване до този момент не беше намерено задоволително решение. Въпреки че животоподдържащите им системи бяха най-добрите, разработени някога, те в никакъв случай не ставаха за звездолети.

Обикалях помещенията във фермата на „Идалго“, следвайки хода на различните процеси, и се опитвах да намеря свой начин за подобряване на системата. Повечето стаи бяха затъмнени, но в помещенията с водораслите трябваше да се използват слънчеви очила. Тук започваше всичко. Топлината и светлината, генерирани вследствие на ядрените реакции в ракетния сектор, осигуряваха енергия за фотоавтотрофните растения, най-вече за водораслите chlorella pyrenoidosa и chlorella vulgaris. Те бяха разположени в големи бутилки под светлината на лампите и аз си мислех, че независимо от проблемите с храненето има начин да им се въздейства генетично или чрез промяна на средата, за да се постигне нужният газообмен.

Свалих очилата и започнах да се лутам край затъмнения аквариум, докато зрението ми се върна. Тук излишните водорасли се даваха за храна на организмите, намиращи се в дъното на хранителната верига. Планктонът и ракообразните поглъщаха водораслите, малките риби се хранеха с планктона, големите риби изяждаха малките. Същото беше и по-нататък, в оборите. В слабата нощна светлина можех да различа клетките и оградените площадки за зайците, пилетата, прасетата и козите, носът ми също долавяше присъствието им. Тези животни се хранеха с растителните отпадъци, които не се използваха от хората, и сами служеха за храна. От другата страна на обора беше градината — редица от помещения, засадени с лехи зеленчуци. Тук още светеха някои от лампите, създавайки уютно приглушено осветление. Приседнах край една от стените и се загледах в дългите редици на зелките. Близо до мен на стената беше нарисувана проста схема, която с липсата на какъвто и да било коментар напомняше някакъв религиозен символ. Това беше графика на кръговрата в системата. Светлината хранеше водораслите, водораслите хранеха растенията и рибите. Растенията хранеха животните и хората и произвеждаха кислород и вода. Животните служеха за храна на хората, а хора и животни заедно произвеждаха отпадъци, съдържащи микроорганизми, които минерализираха (донякъде) отпадъците и даваха възможност за повторното им внедряване в почвата.

В слабата светлина зелките се открояваха като редици от мозъци, които се опитваха заедно с мен да решат проблема. Кръгът, очертан в схемата, съпроводен с още някои биохимични операции за поддържане на газообмена и използване на отпадъците, беше почти изцяло затворен — една стройна, стабилна изкуствена биоценоза. Но тук имаше два проблема от първостепенно значение, които ме амбицираха, а решението не можеше да се намери с ходене из фермата. Първият беше непълното оползотворяване на отпадъците. Прякото използване на човешките отходни продукти като храна за растенията се ограничаваше от натрупването на хлорни йони, които не се усвояваха от флората. Натриевият хлорид например се използва от хората като подправка, но останалите компоненти на системата не се нуждаят от него в същите количества. Ето защо използването на водораслите за минерализиране на отпадъците в „Идалго“ трябваше да бъде съпроводено от биохимична минерализация — в нашия случай изгаряне, в резултат на което се получаваше малко, но съществено за системата количество неизползваема пепел. Мъчно щеше да се намери начин тези трудноразтворими метални окиси да се използват повторно.