Айсхендж

Млъкнах, изненадана от самата себе си заради страстта, с която изрекох това. Той ме гледаше с широко отворени очи.

— Идеята не е само моя — изрече колебливо. — Всеки от членовете на Космическия съюз вярва, че е възможно.

— Имало е и къде по-големи заблуди от тази, когато са следвали някой фанатизиран водач.

Очите му гневно проблеснаха. (Според мен този ефект се получава при напрягане на мускулите на челото и слоят влага върху очите променя дебелината си.)

— Не съм фанатик. Ние започнахме като група без лидер. Комитетът ме направи неин водач, като се опита да ни унищожи — искаха да втълпят на хората, че това е дело само на един човек. Също като тебе. Когато възстановихме групата, аз бях единственият, когото всички познаваха. Но има и други водачи…

— Ти започна възстановяването, нали? — По някакъв начин усетих, че е така. — Задвижи своето малко тайно общество и си стиснахте ръцете…

— Обстоятелството, че се налагаше да работим тайно — заяви високо той, после понижи глас, — е несъществено. Политическата реалност, времето и мястото бяха такива. Трябваше да се свърши много работа, която комитетът не желаеше да бъде свършена. Те не ни подкрепиха, но това не прави замисъла ни по-лош! Ние нямаме политически мотиви, дейността ни е акт на сътрудничество между руснаци и американци. Ние искаме човечеството да намери свой постоянен дом извън Слънчевата система и ще се опитаме да заведем хората там, докато още сме в състояние!

Той спря да си поеме дъх и ме изгледа, стиснал челюсти.

— А сега ти — той насочи показалеца си към мен, — без да имаш ни най-малка представа за това, ме наричаш фанатик. Който е повел хората към някакъв измислен свят.

Давидов се загледа навън през широкия прозорец на командната кабина.

— Можех да предвидя, че ще реагираш така.

Лицето ми пламна. Ето ни тук, точно както се бяхме разделили преди шестдесет години. Заявих, обзета от ярост:

— Вие ме отвлякохте, изложихте на опасност бъдещето ми, а сега ме наричаш глупачка само защото не съм съгласна с вашите фантастични проекти. Е, добре, няма да получите помощта ми, Олег Давидов, ти и твоят таен клуб! — Направих крачка към асансьора. — Кажете ми кога ще можем да тръгнем с „Ръждивият орел“ към Марс. Дотогава ще бъда в стаята си.

Докато се връщахме на нашия кораб, Ерик не се осмели да ми каже дума. Когато стигнахме „Ръждивият орел“, аз го оставих и тръгнах към стаята си, ударих се в бюрото и едва не си разбих главата в тавана. Мразя безтегловността. Отправих се към центрофугата и бягах, като се опитвах да не обръщам внимание на болката в коляното. После се върнах в малката си стаичка, за да се отдам на тъжни размисли и да измислям съкрушителни доводи, с които да разбия Давидов. Защо най-добрите аргументи се появяват, когато спорът вече е приключил? Трябваше да кажа, че… Знам, знам. Тези истински доводи могат да се родят само след сериозен размисъл.

Но защо изобщо трябваше да воювам с него, когато той ме молеше за помощ?

По-късно същия ден Андрю Дъгинс ми каза, че хората, които не са членове на Космическия съюз, се събират в едно от фоайетата. Отидох да видя кои са. Бяхме четиринадесет. Сред тях Етел Юргенсон, Ейми ван Данке, Ал Нордхоф, Сандра Стар, Юрий Копанев и Олга Дзинджик. Останалите познавах по физиономия, но не можех да си спомня имената им. Споделихме впечатленията си за срещата на корабите — всички бяха поставени под арест, повечето бяха освободени само преди няколко часа. След като обменихме тази информация, започнахме обсъждането на плана за бъдещите ни действия и се появиха пререканията.

Казах им всичко, което знаех, като премълчах единствено, че ме бяха молили за помощ.

Разсъжденията и споровете продължиха.

— Трябва да разберем дали на „Лермонтов“ има затворници.

— Също и на „Идалго“.

Замислих се върху това. Затворници в продължение на три години.

— Трябва да действаме — заяви Дъгинс. — Можем да организираме ново нападение на рубката. Да я превземем и да пратим съобщение на Марс или Церера.

— Бихме могли да предадем тайно съобщение — намеси се Ал. — Да прикрепим предавател към усилвателната антена…

— Те може би точно в този момент ни слушат — каза Юрий и Олга кимна. В руския сектор са свикнали с такава практика, или по-скоро си дават по-ясна сметка за нея.

Във всеки случай за известно време разговорът замря. Спогледахме се. Странна ситуация — пленници на колегите си, на кораб, който доскоро беше и наш. Разговорът се възобнови, по-тихо отпреди, докато разногласията относно бъдещите ни действия не повишиха отново градуса.

— Не ме е грижа, че някой иска да изпързаля комитета — заяви Юрий, — и няма да си рискувам кожата, за да го спра.

— Как мислиш, че трябва да постъпим, Вайл? — попита Андрю, без да удостои Юрий с поглед. Моята безучастност явно го дразнеше.

— Мисля, че трябва да запазим самообладание, да тръгнем към Марс с „Ръждивият орел“ — когато ни позволят — и да кажем на властите каквото знаем. Да се опитаме да ги спрем тук би означавало да се изложим на ненужна опасност.

На Андрю и това не му хареса.