Айсхендж

Явно цензорите бяха поработили добре. Но документацията за марсианската история е била повредена и разбъркана, вероятно безнадеждно, по време на смутовете. Откъслечни сведения се намират на най-странни места и цензорите не успяват да пресеят цялата достъпна информация. От Нов Хюстън не можех да направя нищо повече, но се окуражавах, че ако разполагам с повечко време в Александрия, все ще изровя още факти. И преди се бе случвало.

Засега се отказах и се върнах към Ема. Бях поискал да ми изпратят нейна снимка — от времето, когато започвала работа в миньорската флота. Кръгло лице, стиснати устни, кафяви очи и кестенява коса, чудесно очертани скули и челюсти. Харесвах лицето й. Често се обръщах към снимката нощем, когато вдигах поглед от страниците на нейния дневник.

„Мразех Комитета за развитие на Марс — да, признавам, наистина го мразех! Мразех лъжите им, че правят всичко възможно да създадат по-добър живот на една чужда планета… И така нататък, и така нататък. Всички знаеха, че това е лъжа. Но ние бяхме свикнали да си затваряме устата, защото онзи, който приказваше твърде много, можеше бързо да бъде изселен в Тексас. Или на Амур. Членовете на Космическия съюз бяха намерили свое решение, впускайки се в едно безумно начинание — тайно да избягат към звездите, но те поне се съпротивяваха. А аз? Дори нямах куража да кажа на приятелите си как се чувствах! Мислех си, че това малодушие е норма, и се успокоявах.“

И аз си седях така в разкошния апартамент на университетското градче, пишех статии за събития отпреди три столетия, залъгвах се, че съм едва ли не най-яростният противник на комитета по цялата планета, макар да захапвах стръвта на всяка кукичка, която ми подхвърляха. И се умилквах за услуги около един от членовете на комитета. Що за съпротива беше това? Бях ли направил друго, освен да крещя разпалено? А хората от властта ме търпяха и се подсмихваха тайничко. О, как ми се искаше да съм като Ема, да намеря в себе си сили, за да направя нещо, а не само да говоря!

Накаяма, Лебедян и още неколцина възразиха остро срещу твърденията на комитета, че находките в Нов Хюстън не оборвали изводите на Комисията Еймз. След това упреците и критиките рукнаха като порой, на мен ми остана само да насочвам недоволството и да си водя записки, за да не забравям. Университетът позволи на медиите да публикуват части от дневника на Ема, скоро бе издаден и изцяло. Стана доста популярно четиво. Хората като че бяха запленени, поне за седмица или две, от тези новини, връщащи ги в собственото им забравено минало. Аня Лебедян се обади да ме поздрави и да ми зададе няколко въпроса. Без колебание започна разговора на руски. За мен беше особено вълнуващо да говоря езика на самиздата. Открих, че си служа свободно с него, но не си спомнях нищо от някогашния живот, в който го бях научил.

Ходех по ръба на кратера, а буреносните облаци с цвят на шоколад се носеха на север и светкавици като дебели разклонени дървета се редуваха с ивици масленожълта светлина. После облаците се разстлаха като намачкано одеяло по цялото небе и превърнаха следобеда в нощ. Долу моят екип работеше в мъртвия град, а в съзнанието ми звучеше Адажио за струнен оркестър на Самюъл Барбър. До основната сграда на енергоцентралата Хана и Бил разгорещено обсъждаха нещо. Изглежда повече бяха заети със себе си, отколкото с работата. Спуснах се по гънките в застиналата лава до Копиевидния каньон, влязох в наземната кола и седнах вътре.

Може би Ема Вайл бе седяла точно на това място някога. Било е през нощта. Бавно са се промъквали с угасени фарове по виещия се път, а отляво склонът на дефилето се спускал стръмно надолу. Артилерията на щурмоваците унищожавала последните огнища на съпротива. Електромоторите са работели безшумно, а и във все още зараждащата се тогава атмосфера е било невъзможно да се използват хеликоптери. Но вече качените на ръба оръдия с топлинно насочване се прицелвали и стреляли. Някои от колите се пръскали на парчета, други застивали повредени, а трети — с изключени двигатели, продължавали надолу… към свободата.

Не се съмнявах, че някои от бегълците са били убити. Но в тази кола не намерихме останки. Ако полицаите са прибрали труповете, щели са да приберат и документите. Същото биха направили и бунтовниците. И щом ние открихме документите, значи никой не е отнасял мъртъвци от колата. Значи взривът, който я е повредил, не е убил хората вътре. Или поне така ми се искаше да е било. Седнал на смръзналата се напукана пластмаса, аз исках да почувствам какво се е случило на Ема. И във виденията ми тя оставаше жива. Нямах усещане за смърт в тази кола. Може би е живяла само колкото да изпълзи навън и сега тялото й беше едва на метри под мен. Не. Детекторите на метал биха открили скафандъра. Избягала е към хълмовете. Моята Ема не е загинала.