Айсхендж

Извадих малката снимка, която носех в джоба на скафандъра, и я разгладих върху крака си. Тръгнали са към района на хаотичните терени, където лесно биха могли да се крият и досега. Дали пък Ема е още жива и се занимава с биогеоценозата на любимата си планета?

Изведнъж ми хрумна, че ако е така, мога да я намеря.

Метеоритни кратери. С диаметър около 2000 километра, падината Хелас е най-големият метеоритен кратер на Марс.

Скоро след това научихме за находката на Плутон. Стриклънд слезе при нас в града да ни съобщи новината. Разкопавахме център на съпротивата, бомбардиран до пълно унищожение. Двамата със Соуза закрепяхме въжетата на крана към опорната греда, от която току-що бяхме почистили пясъка.

— Доктор Недерланд! Хана! Има съобщение от Бъроуз.

Той скочи при нас в разчистеното подземие. Зяпнахме го учудено, а той се изпъна като полицай в стойка „мирно“.

— Какво толкова е станало… — промърморих аз.

Хана надникна отгоре и Бил вдигна поглед към нея. Чак тогава забелязах, че прелива от радостна възбуда.

— Намерили са паметник на Плутон. Миналата година Съветът на външните планети изпрати първата експедиция. Току-що са стигнали до Плутон. Открили някакъв паметник. Големи правоъгълни късове лед, изправени в кръг. На пръв поглед били доста стари…

— Но това е невероятно! — ахна Хана.

— Знам! Иначе защо ще тичам и ще крещя като луд?

Бил седна на земята и увеличи притока на кислород към лицето си.

— Това звучи налудничаво — обади се и Соуза. — Сигурно някой се е…

— Върнете се в лагера и вижте сами — предложи Бил. — Изпратили са снимки.

Зарязахме си работата, сякаш изведнъж бе загубила всякакво значение, и се запътихме към лагера. В голямата палатка вече имаше тълпа, вдигаха оглушителна врява. Никога не бях чувал такъв шум тук. Пробих си път през гъмжилото и се вклиних в групата, скупчила се около най-голямата работна маса. Предаваха си няколко снимки от ръка на ръка. Пресегнах се мигновено и отмъкнах една.

— Ей! — кресна жертвата ми, но аз вече бях обърнал гръб на жената и побързах да отида в трапезарията.

Малка снимка и… като че в черно-бяло. Черно небе, сивкава равнина от реголит с ниски, наслагащи се метеоритни кратери и в среден план кръг от прави бели блокове. Някои бяха тънки, други — дебели и масивни. Осветяваха ги монтирани от едната страна прожектори и пет-шест от колоните сияеха ослепително, сякаш бяха огледала, уловили слънчевата светлина. Човешките фигури в тромави белезникави скафандри стигаха едва до една пета от височината на тези странни колони. Хората бяха отметнали глави назад, може би се взираха в най-близкия бял стълб. Не можах да определя на око диаметъра на кръга — около двеста или триста метра. Малък кръг от камъни (бели камъни?!)… на Плутон.

Седях прегърбен над тази снимка поне половин час. Не знам за какво си мислех, главата ми беше съвсем празна. Струваше ми се, че сънувам. Точно такова нещо бих очаквал да ми се присъни. Но колегите ми обсъждаха оживено в съседната зала и ме връщаха към действителността.

Петрини потропа с юмрук по масата.

— Моля ви за тишина! Имам още новини за вас. Очевидно е, че тази изследователска група не е първата, стъпила някога на Плутон. Не се съмнявам, че са преживели ужасен шок! Както и да е, опомнили са се бързо и са изпратили информация заедно със снимките. Обектът е разположен точно на географския северен полюс на планетата. Кулите, съставящи пръстена, са направени от воден лед. На брой са шестдесет и шест, една от тях е паднала и се разчупила. На друга има надпис. — Настъпи пълна тишина. — Джеферсън от университетската библиотека в Александрия установи, че надписът е на санскрит. Знам, знам какво ще питате! Не чакайте обяснения от мен. Някой си е направил хубава шегичка на онази планета. Надписът представлява два глагола и няколко черти. И двата глагола означават приблизително „да тласнеш още по-напред“. А чертите образуват проста аритметична прогресия — две, пак две, после четири и осем.

— Две хиляди двеста четиридесет и осма — обадих се аз. — Годината на смутовете.

Мигновено в паметта ми изплува откъс от дневника на Ема. Влязла в каютата на Давидов, заварила го заспал, а на бюрото му намерила някакви чертежи…

Петрини вдигна рамене.

— Ако допуснем, че тези черти обозначават дата според нашия календар. Но при оскъдните данни засега не бих прибързвал със заключенията.

Едва го чувах.

— Откъде ни препредават информацията, която изпраща експедицията?

— От Бъроуз. От космическия център на университета.

— Ще отида там и ще предам няколко въпроса, ще прегледам и всичко, което изпращат.

— Но защо?

— Ще се върна колкото може по-скоро.

Извиних се на колегите си и излязох. Някои ме зяпнаха озадачено, но това не ме притесни. Нека си мислят каквото искат.

„Това бяха схеми, няколко варианта на едно и също нещо… окръжност или нещо подобно… сплескана от едната страна окръжност. Около нея под различни ъгли бяха разположени малки триъгълници, защриховани с молив… С нещо трябва да оставим следа в този свят, да покажем, че въобще сме били някога тук…“