Айсхендж

Намерих картата и я разгънах. Топографска карта, разчертана с тънки кафяви линии. Веднага се разпознаваха релефът в източната част на Валис Маринерис и още по-хаотичният терен на изток. И в тази безмълвна гора от плътно събрани нагънати линии бяха отбелязани четири малки червени точки. Три по южната страна на една от падините и една в центъра. Нямаше никакви пояснения и не познах веднага падината, но бързото сравнение с официална карта на планетата показа, че това е Хаос Ауреум — дълбока падина във все още недокоснатата пустош.

— Може би са взели по-едромащабните карти със себе си.

— Кой знае…

Сгънах картата и я сложих в бележника.

— Звездолет! Склонен ли сте да повярвате?

— Не. Нищо чудно, че и тя ги е смятала за безумци.

— Да… — И въпреки всичко ми допадаше неукротимият дух на онази група, съпротивата им срещу комитета. — Чудя се какво ли ги е сполетяло?

— Вайл явно е била изобретателен конструктор. Ако са им стигнали горивото и припасите, кой знае докъде са отлетели? Но и пък колко ли напред е трябвало да продължат? Какво ли са очаквали да намерят? Друга Земя?

— Или друг Марс. Тласкало ги е отчаянието.

Тази омраза към комитета ми беше позната, но никога не ме бе подтиквала към действие. Всъщност цялата ми работа само му помагаше.

— Дали има още едно копие от дневника?

— На онази маса отсреща.

Взех копието и го натиках ядно в пощенската кутия на Сатарвал.

— Не ми се вярва да е погледнал това досега.

Макнийл се засмя.

— Най-скъпоценната находка. Историята на Марс вече няма да е същата като досега.

— Вярно.

Бях се сгорещил и не се съмнявах, че по лицето ми е плъзнала петниста руменина и че съм ухилен като клоун, но това не ме притесняваше. Притисках с една ръка дневника на Ема Вайл към корема си, другата размахвах в безсмислени жестове. След като открих онова, от което толкова отдавна се нуждаех, изпитвах странни чувства. А пред мен беше опустялата обща палатка на лагера — покритите с кутии и карти маси, леко трепкащите лампи, едва чутото бръмчене на кафемашината, а единственият ми буден колега се бе прегърбил уморено на стола в среднощната тишина. Толкова привична за живота ми гледка и все пак преобразена напълно от думите по старите страници, които държах. Сякаш бях победител, изправил се насред полесражението. Мечтател, озовал се в своя сбъднат блян.

— Почти… почти бях загубил всякаква надежда. — Макнийл леко наклони глава встрани. Слушаше ме с пестеливото внимание на преуморения човек. — Но не се отказах! И… — Усетих как глупавата усмивка пак разтегли устните ми. — Сега ще се просна в леглото си и внимателно ще прочета всичко.

Това и направих. Така прочетох дневника за втори път. Колко нощи след това будувах и отново преживявах всичко заедно с Ема Вайл, опознавах мислите й, обзет от нейните гняв и надежда, взирах се неспокойно в празните страници накрая и се чудех оцеляла ли е, къде ли е отишла после, но не се опитвах да градя догадки. Може би прелистих този дневник стотина пъти, дори повече. Живеех с него и Ема Вайл се превърна в част от съзнанието ми, често ми се случваше да се питам какво ли би си помислила за мен. Нямаше ден, през който да не се сетя за нея. Но никога не се повтори тази нощ, когато потресен треперех на леглото си и всяко изречение беше като отворен прозорец към душата на друг човек… цял нов свят.

Само след седмица при нас дойдоха повече от десет репортери и студентите ги водеха в Копиевидния каньон да разгледат колата, вече освободена от глината и преместена встрани от свлачището. Показваха я по всички холовизионни канали. Следях това оживление с голямо любопитство. Обществената информационна служба не пречеше репортажите да бъдат излъчени и аз се питах какво ли означава това. Шефовете на Сатарвал не правеха официални изявления относно находката и не знаехме какво се опитват да измислят. А аз за кой ли път отговарях на въпросите на журналистите:

— Да, някои от нашите находки противоречат на изводите на Комисията Еймз. Не, не мога да ви дам изчерпателно обяснение за това. Да споделя предположенията си ли? Сигурно сте по-способни от мен да предлагате необосновани хипотези.

Скоро репортерите се отправиха към Бъроуз, за да се вкопчат в самия Еймз, но той отказа всякакви коментари. Комитетът и всичките му подкомисийки мълчаха. И все пак, щом поначало разрешиха експедицията, сигурно бяха помислили как да се справят и с подобна находка. Изчаквах, за да видя какво ще предприемат.

Сатарвал подхвърли копието от дневника на бюрото ми.

— Имала е лошия късмет да се забърка с безнадеждни глупаци.

Усмихнах му се.

— Същото може да се каже и за вас. — Опитвах се да прикрия ликуването си, но май не успях. — Нали се убедихте, че е имало съюз „Уошингтън-Ленин“, който се е борил срещу такива като вас.

Лицето му се разкриви.

— Както и да са се наричали, били са убийци.

След няколко дни му съобщиха да се върне в Бъроуз. Всички полицаи с него също си събраха нещата и тръгнаха накуп с последните коли, откарали репортерите. Не знам как журналистите са успели да се възползват от неочакваната възможност. Не отидох да изпратя заминаващите.