Айсхендж

Следобеда на третия ден отидох с Хана и Соуза до ръба на кратера, за да проверим има ли до купола следи от асансьор. Но точно там основата бе твърде разбита и Хана тъкмо подхвана една от своите лекции за отдавна използваните взривни вещества, когато нещо привлече погледа ми. Вторачих се в Копиевидния каньон, който се простираше на половин километър под ръба. Дали в прозрачния въздух след бурята бях забелязал някакво проблясване? Нещо като че ми намигна. Завъртях глава предпазливо… ето пак — отблясък. Отразена слънчева светлина, жълта като огън. На южния склон.

— Някой от вас взе ли бинокъл? — прекъснах Хана.

— Има един в моята чанта с инструменти — отвърна тя. — За какво ви е?

— Има нещо долу. — Веднага измъкнах бинокъла. — Виждате ли там някакво огледало, което отразява светлината? Застанете ето тук, на моето място. По средата на участъка от пътя, който се вижда.

От припряност пръстите ми се плъзгаха безполезно по регулатора на фокуса.

— Няма никаква светлина — възрази Соуза.

— Така е, но слънцето вече се премести малко. Погледнете натам. Има ново свлачище, точно над пътя. — Двайсетократното увеличение ми позволи да се уверя, че пластовете несъмнено са се смъкнали надолу съвсем скоро — тъмнокафяви и рязко очертани по краищата. — Сигурно можете да го различите и без бинокъл, доста е тъмно…

— Да, по средата е — съгласи се Хана.

Гледката трептеше пред очите ми през лещите на прибора. Нещо се мярна и аз отново завъртях бинокъла натам. Близо до горния край на свлачището забелязах твърде правилни очертания с цвят на ръжда, по-тъмни от смектитната глина… Нещо гладко, заоблено и с блестящо като стъкло петно в средата. Леко заклатих глава наляво-надясно и видях златист отблясък.

— За Бога… — Задавих се. — Мисля, че е… всъщност не знам, постройка или нещо подобно… Я погледнете.

Дадох бинокъла на Соуза. Хана бе заслонила очите си с длан и се взираше натам.

— Съвсем ясно го виждам на фона на свлачището.

— И аз — промърмори Соуза. — Към горния край, нали?

— Да.

— Където би трябвало да продължава пътят — прошепна той и предаде бинокъла на Хана.

Спогледахме се.

— Хайде да слезем — подканих останалите.

— Ще се обадя по радиото за още хора — предложи Соуза, вече закрачил бързо към чантата с инструменти. — Скоро ще ни настигнат.

— Различавам го чудесно! — заяви Хана. — Прилича ми на наземна кола.

Щом Соуза се обади, заподскачахме надолу по скалните тераси като на състезание. Затичахме се по пътя. Накрая се наложи да забавим крачка, за да си поемем дъх. Увеличих притока на кислород и накарах другите да направят същото. Забързахме се отново и след малко стигнахме до влажните, покрити със скреж камънаци и пръст в основата на свлачището. Покатерихме се по стръмната стена на дефилето и се озовахме толкова близо до предмета, колкото можахме, без да пристъпяме в наскоро рухналата земна маса.

— Кола е — доволно отбеляза Хана.

— Това отпред не са ли следи от обгаряне? — посочи Соуза.

Разколебахме се за миг. Нетърпението ни се смеси със страх от възможните находки. На твърде много трупове се бяхме натъкнали вече.

Опипах с обувката си изронената глина, за да проверя дали е стабилна. Беше мека и имаше вероятност да предизвикам ново срутване. А колата беше само на пет-шест метра и жадувах да стигна до нея, преди да се е появил още някой. Пристъпих предпазливо, докато кракът ми потъна до глезена. Пренесох тежестта си върху него и направих следващата крачка.

— Може би е по-добре да изчакате — предложи Хана.

— Все някога ще трябва да направим това.

— Но ще е по-безопасно с осигурително въже.

— Глината ми се струва достатъчно устойчива.

Така беше. Продължих напред съвсем бавно и бях само на метър от колата, когато следващата група нахълта запъхтяно в каньона. Всички говореха, без да се изслушват.

— Нали проверихме този участък с детектор за метали — намусено каза Бил. — Чудя се как сме пропуснали такова нещо.

— Донесохте ли въже? — подвикнах им отгоре.

— Взехме всичко необходимо — увери ме Петрини. — Значи намерихте заровено съкровище, а?

— Може и да сте прав — рязко отвърна Хана.

— Стара наземна кола, леко обгорена — подхванах аз. — Я ми подхвърлете единия край на въжето.

Вече не се чувствах в такава опасност. Вързах примка под мишниците си. И Макнийл подтичваше към нас, следван от двама свои студенти. Доближих колата и надникнах отдолу, за да проверя на каква повърхност е стъпила. Беше в края на някогашния път. Върнах се по свлачището — сега сякаш го усещах по-неподатливо под краката си. Взех холокамера от Макнийл и пак отидох при колата.

Пластмасовият прозорец на вратата беше непокътнат. Точно в него се бе отразила светлината, която привлече погледа ми. Изчистих мръсотията и надникнах в кабината. Празно — същинска миниатюрна пещера в склона на дефилето. Предното стъкло беше напукано, но все още цяло. През дупката в отсрещната врата се бе изсипала пръст в кабината.

— Има ли трупове? — попита Петрини.

Първият въпрос при всяка находка в Нов Хюстън.

— Няма.