Айсхендж

Колата беше осемместна и на последните две седалки бяха струпани сандъци. Опитах се да отворя вратата и тя поддаде с гръмко скрибуцане. Протегнах ръка навътре. Холокамерата бе настроена за шест последователни кадъра. Щом чух шестте писукания, издърпах ръката си и внимателно натиснах с крак пода на кабината.

— Не пипайте нищо! — провикна се Макнийл.

— Ох, пак ли! — хорово откликнаха няколко гласа.

Колата дори не се разклати и аз се вмъкнах вътре, за да огледам сандъците.

— Пълни са с документи — казах след малко, но изглежда никой не ме чу.

Пулсът туптеше силно в ушите ми. Папки, бележници, компютърни дискове, сгънати карти, схеми и чертежи. Вдигнах най-близкия сандък и го понесох, като се стараех да стъпвам точно върху предишните си следи.

— След време ще съжалявате, че не сте описали добре положението на всяка вещ. Само исках да ви напомня това — не мирясваше Макнийл.

Но и той се взираше с любопитство в сандъка, който оставих на земята. А докато се върна със следващия, двамата с Петрини вече ровеха вътре.

Тъкмо изнасях последния сандък, когато забелязах бележник на пода на колата, почти затрупан от проникналата в кабината глина. Беше малък, със спирала и пластмасови корици. Едва не го пропуснах. Издърпах го, изтупах го от мръсотията и го поставих върху сандъка. После го показах на останалите.

— Това беше на пода.

— Вижте, този бюлетин е подписан от Андрю Джоунс, член на съюза „Уошингтън-Ленин“ — изрече Хана, приклекнала наблизо над един сандък.

Показа документа на Петрини, който го прочете и веждите му се извиха от учудване. Аз треперех и от студ, и от превъзбуда. Пуснах бележника в най-близкия сандък.

— Хайде да отнесем всичко това в лагера. Нещо не ми достига кислород. — Огледах скупчените наоколо хора, изпоцапани с глина, и неволно се засмях. — Много работа ни чака.

Лавови улеи

Планове за отбраната на града, касети и копия от размяната на съобщения със съюза в други градове и в Космоса, списъци на хора, на жертви, на оръжия и припаси. Откъслечни хроники от революцията в Нов Хюстън и Ниргал Валис, както и по целия Марс. И карти, включително една на източния (или долния) край на Валис Маринерис.

Макнийл организираше работата и попълваше каталог, докато изпразвахме малките сандъци. Подаваше всеки предмет или свитък на поредния жадно очакващ учен. Почти всички участници в експедицията се бяха събрали в голямата палатка и помагаха да разберем точно на какво сме попаднали. Две копирни машини работеха непрекъснато, няколко мощни компютъра обработваха данните, от една касета се чуваха гласове, заглушавани от електромагнитни смущения. Вълнението се усещаше толкова ясно, колкото и миризмата на озон откъм копирните машини. И Сатарвал беше в общата палатка, стараеше се упорито да съхрани маската си на равнодушие. Почти никой не го поглеждаше и не говореше с него.

А аз… Струваше ми се, че това е сън. Калинин и Макнийл дойдоха при мен и започнаха да ме потупват по раменете.

— Всичко е тук, Недерланд — каза Калинин. — Получихте своето доказателство.

Хана ги чу и ме погледна обезсърчено. Отначало изобщо не разбрах реакцията й. Помъчих се да отгатна и накрая май успях. Тръгнах след нея към кафемашината в съседната стая.

— Знаеш ли, той греши. Ще се нуждаем от всяко, дори нищожно веществено доказателство, което успеем да открием.

Така придавах значение на нейните любими търговски знаци в партидите експлозиви.

По усмивката й се уверих, че съм познал. Бе изпитала онова, което и аз щях да преживея на нейно място. Разбрах я и се постарах да й помогна. Не знам дали имам по-слабо развити способности от обичайното в разбирането на другите хора. Подозирам, че е така. Толкова рядко ми се случва само да погледна нечие лице и да се досетя какво чувства този човек! Въодушевлението разцъфтя в мен, аз сграбчих ръката на Хана и я стиснах. Дори при вида на разговарящите малко по-нататък Петрини и Сатарвал не загубих нищо от чудесното си настроение. Върнах се в общата зала и започнах да обикалям всички, надничах над раменете им, поздравявах студентите за добре свършената работа и около мен сякаш се разнасяха вълни от усмивки и смях. Стиснахме си ръцете и с Макнийл, който упорито попълваше каталога. Зад него семейство Клезърт се бяха надвесили над маса, потънали в четене на един от бележниците.

— Все едно да четеш дневника на Скот — промълви Клаудия.

Сатарвал се върна в залата и аз отидох при него.

— Нали разбирате, че този материал разобличава опита на Комисията Еймз да укрие истината — подхвърлих му дружелюбно. — Еймз, както и мнозина от свидетелите, е още на държавна служба. Ще трябва да им бъдат зададени най-различни въпроси.

„И от отговорите нечия глава може да се търкулне на пода!“, искаше ми се да добавя. Сатарвал ме изгледа хладно и в този момент Петрини застана до нас.