Айсхендж

— Почакай, Хана, моля те да ме извиниш. Изтърсих страшна глупост. Много съжалявам. Май прекалих с шампанското. — Тя кимна, но не ме погледна. — Само че ти наистина си най-способната от всички. Единствена ти никога не си съгласявала със Сатарвал и лъжите му. Тревожа се за тебе. Да знаеш, могат да превърнат в зло всичко, което направиш. Използват и победите ни също толкова успешно, колкото и пораженията. Служат си с всякакви похвати. Непременно бъди нащрек. Не им позволявай да те засмучат в системата. Твърде умна си. Твърде млада и твърде проницателна.

— Това няма да се случи, професор Недерланд. Все пак ви благодаря за предупреждението.

— Това е част от задълженията ми като твой наставник. Ти си най-добрата и искам да ти предам това, което съм научил.

Пак я целунах по бузата и тя ме изтърпя стоически. Ами да… Наставник, който се е наквасил с шампанско и натрапва поученията си в сватбената вечер. Отвратително. Ужасен от самия себе си, аз отстъпих назад. Хана ме изгледа за миг със съжаление, но от положението ме избави Макнийл, който също не беше блестящ танцьор и искаше да се възползва от бавната песен. Повлякох се замаяно към масата с бутилките.

Обърнах още няколко чаши и излязох навън. Настроението ми като че падна в пропаст. Дръпнах от главата си шлема и студът ме отрезви, но още бях потиснат. Вторачих се в бронзовото слънце и квартета от орбитални огледала. Надявах се с бягството си от Александрия да се отърва от това състояние. Нов Хюстън ми изглеждаше моят дом, истинският ми живот, моята същинска работа. Но беше все същото където и да отида. И тук усилията ми щяха да са безполезни, а животът — празен. Нямаше къде да избягам. Спомних си края на поемата „Градът“ от Кавафи:

„…Ах, не виждаш ли,
че щом затвор е твоята душа,
ще гниеш зад решетки
навсякъде по Марс?“

Понякога съм толкова изтощен!

Хаосът — пропаднали терени, представляващи главоблъсканица от къси, задънени долини и ридове.

Тръгнахме от Нов Хюстън с шест големи експедиционни коли и две по-малки полеви машини. Насочихме се към Ауреум Хаос — района, отбелязан с червените точки на картата, която намерихме. Заедно с нас в първата кола пътуваше Ивлин — картографка от бюрото на инспектората в Копратес. Тя ни упътваше. Движехме се в меката светлина на фалшивата зора от орбиталните огледала. Небето сияеше в бяло и златно, пред нас се простираше кехлибарената равнина с рязко очертани сенки от всяка скала и камъче. По радиото чувахме разговорите в другите коли, но в нашата беше тихо. Подминахме стоманена опора, стърчаща като кост от пръстта. Ивлин разпозна в нея останка от отдавна демонтиран водопровод и ни насочи да се движим покрай линията на опорите.

Късно следобед стигнахме до път. В районите на кратерите е лесно да прокарваш пътища. Пускаш булдозера и имаш равна ивица, обрамчена от два ниски вала чакъл.

— По този ще стигнем почти до целта — увери ни Ивлин.

Озърнах се — над следващите коли се издигаше дълъг облак прах и вятърът го отнасяше на изток. Пътят криволичеше край толкова стари кратери, че ръбовете им представляваха заоблени могилки.

Напредвахме бързо. Спряхме за през нощта на самия път, потеглихме рано на следващата сутрин. Завихме на изток, доближихме източния край на пропастта Еос. Същия ден стигнахме до Ауреум. Тук равнината пропадаше в неравна местност, която продължаваше на север, докъдето различавахме нещо. Ауреум е падина, хлътнала повече от два километра надолу, затова можехме да виждаме околността четиридесет километра напред — нагъната, надупчена земя, сякаш тук се бяха сражавали гиганти. Гледах потиснато хаоса — как бих успял да открия скривалището на бунтовниците в тази топографска лудница?

Все пак разчитах на картата. Ивлин ни показа дълъг плавен наклон надолу — спуснахме се към края на хаоса. Забелязах, че всяка къса долина е сравнително равна, макар понякога проходите да бяха твърде стръмни и тесни. Не ми се струваше невъзможно да бъде прекосен този терен.

Когато здрачът се спусна, разположихме лагера си в едно дефиле. Ивлин твърдеше, че отново сме попаднали на път, който води към една от старите водни станции. В южната част на Ауреум имаше три такива станции, където най-добре използвали остатъците от някогашните подземни водни находища. Изпомпвали живителната влага нагоре към пресъхналите плата на Тарсис. Вероятно една от станциите бе послужила като отправна точка по пътя към скривалището, защото изграждането на каквото и да било голямо убежище би наложило доста пътувания напред-назад. Ивлин щеше да ни заведе до водната станция, която беше най-близо до червената точка в средата на картата.