Айсхендж

Клиновидната долина продължаваше още четири-пет километра след мястото, докъдето бях стигнал преди. През нея се виеше пресъхналото дъно на малко поточе, тук-там запълнено със зеленикав лед. Следите се виждаха, докато стигнах в задънено дефиле. Върнах се на заден ход и при първия страничен проход отново намерих коловозите. Проклех небрежността си, но не беше станало нищо непоправимо, затова оставих един маркер на отклонението и продължих.

След прохода започваха закръглени ридове, подобни на пясъчни дюни. Не виждах никакъв път на север. Бавно следвах коловозите през неравния терен. Накрая ме отведоха в район на масивни скални блокове, разделени от тесни каньони, през които понякога можех да мина. Явно вече бях попаднал в същинския хаос. Рядко се случваше да виждам повече от километър в която и да е посока. Като че карах по разбитите улици на град от яспис и кварц, сринат до снови от катастрофално земетресение. Мудно се влачех, воден от едва забележимите отпечатъци на гуми и като че единствената причина все още да ги намирам бе, че друг път през лабиринта просто нямаше. При всеки изминат километър имаше три-четири възможни разклонения. Щом излезех обаче от поредното място без изход с увереността, че съм загубил следата, все нещо, невидимо отблизо, но странно очертаващо се отдалече, ми подсказваше накъде да се насоча. Често включвах механичния манипулатор и забивах зелените маркери в твърдата пръст. Почти не се случваше да се огледам назад и да не видя някой от тях.

По на север скалите вече не бяха толкова високи или пък дъното на дефилетата помежду им се издигаше. Накрая се изравни с горния край на каменните прегради. Вече се движех по напукано и неравно поле, заобиколено от ниски остри зъбери. Ниските ридове се виеха и кръстосваха във всички посоки, а между тях се виждаха замръзнали езерца и пясъчни наноси. Теренът беше трудно проходим за кола и следите го заобикаляха от запад, за да ме изведат на поредното плато, така нацепено, че пътят криволичеше в остър зиг-заг. Тук се натъкнах на поредното затруднение. Равнината бе изложена на вятъра, в процепите и ямите имаше ледени локви с поникнала устойчива трева край тях, а по камъните се бяха закрепили разноцветни мъхове. В тази чудата арктическа ливада нямаше как да продължа по следите. Върнах се дотам, където бях сигурен, че ги виждам, но вече ме объркваха и отпечатъците от гумите на моята кола. Все пак нито една друга посока не ми изглеждаше обещаваща. Завиех ли надясно, щях пак да изляза на напуканата равнина, а тръгнех ли наляво, връщах се в каменния лабиринт, от който следите ме изведоха. Струваше ми се най-добре да продължа право напред по платото. През последния един век отпечатъците сигурно бяха заличени от ерозията и оскъдната растителност.

Вече можех да разчитам само на досетливостта си. Не ми се искаше да повярвам, че няма какво да ме води. Излязох от колата и обиколих пеша всички възможни маршрути между пукнатините, за да търся продължението на пътя. Нищо. Скупчените върхове на север може би осигуряваха достатъчна защита от вятъра, за да попадна на следите там. Поне се надявах да е така. В последния час преди здрачаване карах предпазливо между процепите. Скоро започнаха да се появяват грамадни отломки като морени, попаднали не на мястото си. Намалих още скоростта и се взирах напрегнато. Виждах само покритото с чакъл поле, постепенно преминаващо във входове към множество каньони. Подкарах неуверено в един от тях. Незнайно защо погледнах към лявата му стена и там три дълбоки драскотини оформяха стрела. Разсмях се.

— Благодаря ви, много ви благодаря! — казах гласно. — Тъкмо се чудех какво да правя.

Исках да продължа, но веднага се сетих, че плътните сенки на късния следобед ще ми попречат да намеря следите. Върнах се в равнината, за да имам по-добър изглед, и спрях до една от замръзналите локви. Вечерните огледала светеха като остриета на игли във виненочервеното небе. Стоплих си паница говежда супа и топях сухари в нея. После си сипах малко коняк и отбелязах положението си на картата. Нацепеното поле бе ясно очертано — същински остров сред много по-нагънатия терен. Червената точка все още беше далеч на север. Небето потъмня, огледалата се скриха зад хоризонта, напомнящ за почернели зъби. Трудно ми беше да се унеса в сън. Събудих се посред нощ със съзнанието, че току-що съм водил дълъг разговор с Ема за нещо извънредно важно. Тя ми бе казала: „Какво можеш да ни предложиш?“ Напъвах се да си спомня. Но осветеният от звездите хаос с безредните петна от сиво и черно ме разсея, от съзнанието ми изчезна и последната дума на Ема. Забравих целия сън. По същия начин губим почти целия си съзнателен живот. Стана ми тъжно за всичко, през което преминаваме, но никога не успяваме да си върнем.