Айсхендж

Намерихме станцията към края на другия ден. Състоеше се от две пластмасови оранжерии, хлътнали под наветия пясък, и пет малки жилища, направени от тухли. Бяха изградили хитроумна система — старите машини на Джонсън смесваха пръст и топла вода, за да освободят кислород. Към глината прибавяха фиксатор и правеха блокчета от „кирпич“ за построяване на селището, кацнало върху един от стръмните хълмове, изобилстващи наоколо.

Изкачихме се по тесния път и излязохме от колите да огледаме. Още една от руините на смутовете. Тухлените къщи изглеждаха достатъчно добре, затова бяхме изненадани от изпочупените прозорци. Нямаше нито една затворена врата. Вътре беше пълно с пясък и прах. Реших, че можем да влезем в една от постройките. В кухнята намерихме шкафове, претъпкани със съдове и прибори. Но никакви останки от храна. Странно. Пресякох малкия кръгъл двор и заварих Соуза да изпробва старата помпа. Генераторът беше в доста добро състояние. Скоро щяхме да проверим дали и подземните механизми за топене, пречистване и изпомпване също работеха.

Разпънахме палатки в двора и през следващите два-три дни аз обикалях каменните лабиринти северно от станцията. Отначало не открих нищо. Преди сгъстяването на атмосферата следите от колела или вериги щяха да се съхранят милиони години, но сега не можех да се надявам на това. Оставях зелени маркери навсякъде, където минавах, и често се случваше да попадам на вече изследвано място.

До четвъртия ден не намерих никакъв път. Тогава тръгнах по дълъг, спускащ се надолу каньон. Спрях се да разгледам едно тибетско храстче, поникнало между два камъка. Вече бях виждал тук много лишеи и алпийски мъхове, но това растение веднага привлече вниманието ми. В падините въздухът и водата са достатъчни, за да поддържат съществуването и на по-висшите форми. Когато вдигнах глава, видях, че по дъното на малкия каньон минават две успоредни хлътнали линии, като почти засипани коловози. Извадих малка четка от джоба си и изметох пясъка по десетина сантиметра от едната линия. Открих ясна следа от гуми, каквито оставяха и нашите коли. Тръгнах по коловозите, минах през проход и попаднах в клиновидна долина, виеща се между склоновете, докъдето стигаше моят поглед. Вече притъмняваше, затова се върнах в станцията.

Тази вечер изобщо не успях да прикрия обзелата ме възбуда. Ровичках с вилицата в чинията си, сякаш преследвах мравки. Накрая не издържах и казах:

— Ще взема една от малките коли за няколко дни и ще огледам терена на север.

Соуза и Бил се спогледаха, а Хана се намръщи.

— Възможно е някои от обитателите на това място да са отишли на север, когато са го изоставили. Не е много вероятно и не искам да преча на основната работа тук, но се натъкнах на следи и искам да проверя докъде водят. Няма да е за дълго.

— Ще е по-безопасно да изпратим група — предложи Соуза. — Имаме достатъчно хора.

— Ще го направя сам — отсякох веднага.

Вече усещах как властта развращава. Толкова е лесно! Но въпреки че бях началникът тук, другите пък имаха право да не ми се подчинят и да ме спрат. Истинската власт има сила зад гърба си. Затова добавих:

— Не се тревожете. Карал съм полеви коли на инспектората повече години, отколкото вие живеете на този свят.

— Нямаме големи запаси сгъстен въздух — обади се Бил.

— Ами пуснете машината на Джонсън отново — натъртих невежливо. — Няма да взема прекалено много.

— Там е лесно да се загубите — неспокойно каза Соуза. — По-сигурно ще е и аз да дойда с вас.

— Ще се оправя.

Очите на Хана ми зададоха безмълвен въпрос. Обърнах се към нея:

— Нищо лошо няма да ми се случи. Просто искам да огледам.

Тя кимна с нежелание. Соуза се взираше в мен неуверено. Бил се мръщеше, сякаш се колебаеше дали да даде съгласието си. Ядосах се и промърморих:

— По-добре ми помогнете да подготвим една от колите.

5

Соуза напълни багажника със зелени маркери.

— Оставяйте ги навсякъде. Ще чакаме обажданията ви по радиостанцията.

В небето бяха само огледалата и не можех да определя изражението на лицето му. Хана и Бил излязоха от близката палатка.

— Не би трябвало да правите това — упрекна ме тя. — Опасно е. — Озърна се към Соуза. — Редно е да го спрем…

— Ще правите каквото ви казвам! — избухнах аз.

Смутен от своята невъздържаност, обърнах им гръб и довърших приготовленията си, избягвайки да ги поглеждам. Вмъкнах се в кабината на малката кола, без да се сбогувам, и с чувството, че се държа твърде глупаво, подкарах надолу по пътя.

Лесно преминах през две ниски била и навлязох в моя каньон. Колелата минаваха почти точно по заличените коловози. Изключих радиостанцията и настроението ми устремно се възвиси до ликуващ вик. Тръгнах да търся Ема и бунтовниците! Заклех се, че ако ги намеря, ще остана при тях и никога няма да се върна.