Айсхендж

Но другите или бяха паднали, или погребани под свлачище. Или пък трябваше да продължа в същата посока и едва когато пътят завиеше, щеше да е отбелязано.

Бях преуморен. В здрача едва смогнах да разпъна палатката и да пропълзя вътре. Изпих чаша бульон, набелязах на картата маршрута за следващия ден. Спах на пресекулки. Сънувах, но веднага забравях виденията си.

На сутринта се бях схванал и с мъка прибрах нещата си в количката. Но преди да тръгна, обиколих и намерих още един знак над стръмен рид източно от моя каньон. Под струпания пясък приличаше на купчинка чакъл, ала все пак го открих. Сочеше ми друго направление, но и без това в мащаб едно към милион картата не ми беше голям помощник, стигнех ли близо до червената точка. Изтеглих количката върху рида и едва не си изкълчих глезена.

— Така не бива — прошепнах си.

Възпаленото ми коляно отново се обаждаше, но сега не ми беше до това. Оставих количката при втория знак и затърсих трети. Беше от другата страна на следващото било. За жалост теренът нататък беше още по-труден. Логично. Бунтовниците биха избрали място за скривалището си в най-недостъпната територия. Мина близо час, докато извлека количката до знака. Леко увеличих притока на кислород и отново започнах да обикалям.

Поредният знак ме отведе нагоре по стръмен тесен улей, но така поне можах да изкача наклона, който приличаше на планина. Дърпах количката двайсетина крачки, после спирах да събера сили. На огрения от слънцето склон беше твърде горещо. Забелязах с изненада, че минава пладне. За миг се зачудих накъде ли ще ме насочи следващият знак и пак поех нагоре.

Стигнах почти до върха, когато забелязах катерещата се пред мен фигура. Сърцето ми задумка ужасно в гърдите, не чувах нищо друго освен пулса си.

— Ей! — подвикнах немощно, после се напънах да изкрещя: — Ей! Здравейте!

Фигурата продължи нагоре. Носеше скафандър със затворен шлем, придвижваше се извънредно бързо по стръмнината. Трябваше да побързам, за да я настигна. Пак завъртях регулатора на кислорода и се затътрих нагоре. Когато излязох от улея, учудих се, че непознатият продължаваше напред по сравнително равното плато.

Значи бунтовниците бяха разположили скривалището си сред хълмовете в средата на хаоса, за да имат видимост към цялата падина. Похвална предпазливост. Потта се стичаше в очите ми и ги дразнеше, целият свят се разми пред погледа ми. Дишах толкова учестено, че почти не можех да говоря.

— Не бързайте! Ей, вие! Спрете!

Платото завършваше с гънка, после падаше отвесно. Ръбът водеше надясно към широк рид, който беше лесен за изкачване. Но не можех да тегля количката бързо по острите камъни. Кожата ми сякаш гореше, обливах се в потта си. Човекът стоеше на билото и гледаше към мен. Махна ми подканящо с ръка да отида при него.

— Да, да — измънках, — само не бързайте толкова.

Но фигурата не спря и пак трябваше да бързам, все изоставах. Непознатият можеше да свърне по другия склон и да поеме кой знае накъде. Уплашен, аз дръпнах количката настрани, застопорих я с камъни и побързах да се изкача.

Озовах се на малка седловина, която водеше към още по-висок връх. Виждах на много километри и навсякъде падината леко се извиваше нагоре. Бяхме насред грамадния Ауреум Хаос. Фигурата пак беше спряла — стоеше на седловината и ме гледаше. Червеникавото слънце хвърляше отблясъци по шлема на скафандъра й. Размахах ръка над главата си. Непознатият кимна и за миг отраженията изчезнаха. Запрепъвах се надолу по седловината. Едва успявах да местя краката си. За щастие човекът се смили над мен и не помръдна. Гледаше ме. Спрях пред него и разперих ръце.

— Ето ме.

Никакво движение. След малко посочи едното си ухо.

— Вече не се нуждаете от херметични шлемове — продължих аз. — Въздухът е достатъчно плътен за дишане, можем и да разговаряме. А с шлем на главата няма да се чуваме.

Никакъв отговор. Пристъпих напред, но фигурата отстъпи. Вдигнах ръце с длани към непознатия, за да покажа, че нищо няма да му сторя. Вероятно ме разбра. Поне ми позволи да застана по-наблизо. Надникнах през прозрачната лицева плоча на шлема отстрани, за да не ме заслепяват отраженията. Беше Ема.

Почти същата като на снимките — кафяви очи, извити надолу ъгълчета на устните, кичури тъмна коса. Останах без дъх.

— Значи си оживяла — прошепнах. — О, Ема… Аз съм Хялмар Недерланд. Намерих те. Дойдох тук само за да те търся. Открихме твоя дневник. Искам да се присъединя към вас. Никога няма да се върна. Там не ме задържа нищо… — Посочих през рамо. — Нищо.

Тя кимна лекичко, обърна се и тръгна по седловината. Озърна се да види дали вървя след нея. Препъвах се, защото не можех да откъсна поглед от Ема. Не можех да се наситя — та това беше Ема Вайл! Ето я пред мен! Едва сдържах изумлението и радостта си. Тя ходеше бързо, но вече бях силен, нямаше да изостана.