Айсхендж

Главата вече не ме болеше, позволих си да поседна. Малко след същинския изгрев застанах под въжената стълба и се сблъсках с проблема как да се кача по нея. Три бързи крачки и се хванах за най-долния напречник. Поех си дъх. Две стъпала нагоре и пак увиснах. Отново и отново, докато всяко мускулче в мен нададе вой. Дишах учестено като птица. Да се прехвърля през ръба беше постижение, което едва не ме спря. Но мисълта, че преживях цялата нощ, за да се проваля накрая, ме отврати. Изпълзях по корем на равното. Без да ставам, затътрих се на ръце и колене към колата. Не беше лесно да отворя люка на въздушния шлюз… и нахлух в неописуемо топлия въздух на кабината. Включих всички системи и рухнах на седалката. Гледах през прозорците грамадната падина Ауреум, потънала в лимоненожълтата светлина на новия ден, и докато заспивах, размахах юмрук към нея.

— Ема Вайл, стигнах заради тебе докъдето можах!

Спах почти до края на деня. Събуди ме непоносимата жажда. Така се бях схванал, че едва се размърдах.

Свалих скафандъра и потръпнах от киселата воня. Влязох в тоалетната да се почистя. И застинах стъписан пред огледалото. Щръкналата четка на брадата ми бе покрита с потен скреж, устните и носът ми бяха побелели и напукани.

— Ще ти трябва нова кожа. Доктор Лейърд ще побеснее.

Малките очички бяха хлътнали, а кожата под тях чернееше. Така ще изглежда трупът ми някога. Наплисках се с вода и се наслаждавах на болката — водата на живота, болката на оцеляването.

Краят на още един ден. Поредната чертичка в календара. И хиляда години да живееш, пак си остава вярно. Досега се държах като безсмъртен, но си научих урока. Все някога ще настъпи мигът на пълното безсилие — краят. Лицето в огледалото вярваше в това.

Бях се залъгвал с илюзии. Цялото това мрънкане за страданието в живота… Какво скудоумие е било да подражавам в досадата си на безсмъртните, да пренебрегвам потракването на метронома в тялото си, отбелязващо ограничения брой мигове, които никога няма да се върнат. Преструвах се на бог и нехайно навлязох сам в хаоса. Ледената нощ ми вкара ума в главата по най-мъчителния начин.

Светлината се изцеждаше от небето и черни облаци надвисваха на север като огромни зверове. Съзнавах, че всичките ми мотиви са били заблуда. Изпъшках. Наведох се като дървена статуя, измъкнах пакет сушено месо и го надробих в цвъртящия тиган. Пих коняк направо от бутилката. Коремът ми закъркори. Всеки път, когато ме убождаше с иглите на пренебрежението си, Бодила бе прав. Пак надигнах бутилката.

— Ти си лицемер, Недерланд — натяквах си, — ти си скапаняк. Тъпанар. Идиот. Живееш като мишка в дупката си, а през това време червеният Марс обикаля в пространството. Ровиш в пръстта, само за да преживяваш все същото отново и отново.

Поредната глътка прогори пътя си надолу по хранопровода и плисна в мозъка ми. Изсипах пърженото месо в чиния и седнах до миниатюрната масичка. Включих осветлението и бледи отражения на кабината се появиха в прозорците, заличили облачното небе навън. Вилицата в ръката ми увисна над чинията, зяпах сляпо в нощта.

— Трябва да промениш живота си.

На другия ден се върнах по следите на колата си. Ускорявах безмилостно, незнайно как припомнил си уменията от времето, когато бях шофьор в инспектората. Хубави години бяха, кръстосвах по цялата планета. Припомнях си ги с ръцете си, стиснали волана. Имах за какво да мисля, докато отминавах маркер след маркер. В ранния следобед се изкачих по стръмния път до хълма и вкарах колата в двора на водната станция.

Всички се събраха за минута. Когато излязох неловко през шлюза и огледах смаяните им лица, преливащи от любопитство и страхопочитание, разбрах как са се чувствали пророците, завърнали се от отшелничество в пустинята. Вместо четина по бузите трябваше да имам брада до коленете, може би да нося и каменни скрижали.

Соуза се хилеше като побъркан, Хана се опита да ме хване под ръка, за да ми помогне, но аз я накарах да се дръпне. Изкуцуках през двора към най-голямата палатка, следван по петите от цялото си паство.

Бях пестелив в разказа си. Когато стигнах до каменната стена и решението си да продължа пеша, Хана ахна, сякаш още бях в опасност. Щом споменах за нощта без кислород, Соуза подсвирна протяжно.

— Не съм сигурен дали някой го е правил досега.

Това събуди любопитството ми и по-късно проверих. Четирима катерачи в Касей Валис изтървали количката си в пропастта (никак не е трудно!) и били принудени да останат през нощта на два километра над средното ниво. Двама умрели, другите двама били спасени на сутринта. Е, не бях първият човек, прекарал нощта на открито без кислород. Но беше почти същото.

Накрая Бил каза:

— Получихме по радиото съобщение за вас. Искат незабавно да се върнете в Бъроуз. Явно ще оглавите експедицията до Плутон, която ще посвети Айсхендж.

— Ще посвети Айсхендж ли?…