Айсхендж

Залутах се из каньоните и почти победен от преумората и главоболието, започнах да се питам дали този път глупостта ме е отвела при смъртта. От тази мисъл сякаш всяка клетка в мен настръхна и аз се подсетих да пия вода, после погледнах компаса на количката. Дори извадих картата, но се засмях дрезгаво и я захвърлих на пясъка. Карта на хаоса! Що за идея!

Смъртта е майка на красотата, казвали някогашните поети. Но според мен само са се залъгвали от страх пред преждевременния си край. Усещах бремето на смъртта върху себе си през този ден, а каменните грамади, слънцето в кристалното небе не означаваха нищо за мен. Само следващите няколко стъпки. Носът, гърлото и дробовете ми изгаряха, но поемаха в себе си света с неутолима жажда. В мен чегъртаха ръбовете на неоспоримата истина — спра ли да пия въздух, ще умра. Да умреш означава да се разболееш толкова тежко, че всичко в тялото ти да се повреди безнадеждно. Досега не бях успявал да си го представя. Вече знаех как ще стане.

А опасността никак не ми помагаше да мисля по-ясно. Виждах хаоса размазан, крайниците ми бяха като дървени трупчета. От очите ми се стичаха сълзи и дразнеха напуканите ми бузи. Стенех, влачех себе си и количката с последните парченца от моята разпадаща се воля. Така мина целият дълъг ден — в ужасния смут на кошмарите.

Лъчите на залеза се разпростряха като хоризонтално ветрило и аз седнах на един камък. Исках да си стопля малко супа и да изям остатъка от шоколада, но не можех да помръдна. Седях и гледах как светлината на моя последен залез изчезва от тази земя. Накрая усетих жажда и се преместих, колкото да взема манерката.

— Ти си само една идея, Недерланд. По-добре си стопли супата, иначе планетата бързо ще те забрави.

Започнах да поглъщам супа, бисквити, шоколад, сушено телешко. Взех малкия далекоглед от количката и го насочих на юг. Виждах ниската каменна стена, все още осветена от огледалата. Моята стена. Може би някъде наляво мярнах за миг зелена точица. Пих още, защото разбирах колко съм се обезводнил. Оставаше ми кислород за шест часа. Натъпках джобовете на скафандъра си с храната, манерката, далекогледа. Зарязах количката (нека й се чуди някой бъдещ археолог). Тръгнах на юг в огледалния здрач.

Когато и последното огледало се скри, температурата спадна отведнъж. Марсианска нощ — четиридесет градуса под нулата. Но нямаше вятър, маската и очилата ми си бяха на мястото, усилията и нагревателят в скафандъра ме сгряваха достатъчно. Странно усещане — топлина по цялото тяло, но дишането вледеняваше вътрешностите ми.

Час или два напредвах предпазливо, упорито, внимавах къде стъпвам на всяка крачка. После станах тромав и студът неумолимо пълзеше от дробовете из тялото ми. Всяко вдишване терзаеше гърлото ми. Бях жаден, но водата в манерката беше замръзнала. Главата ми бучеше така, че можех да ослепея. Но не си позволявах да седна. Страхувах се от смъртта. Няколко крачки, после почивах прав. Още няколко крачки и пак почивка. До безкрайност.

После ми свърши кислородът. Пулсът ми се ускори лудешки. Що за тъпота, беснеех мислено, да навлезеш сам в хаоса! Къде ти беше умът? Тялото ми помпаше въздух като сух лед. Вече не усещах болката в гърлото си. Ето ти проверка — може ли човек да оцелее нощем само с марсианския въздух? Безсилието се прокрадваше на пристъпи, виждах света ту в червено, ту в зеленикаво. Облегнах се на скалата, съсредоточил всички останки от енергия в усилието да остана в съзнание. И вдишвах този сух лед. Въглероден двуокис, аргон, инертни газове, доста голям процент кислород — налягане от триста и деветдесет милибара, в Ауреум сигурно бяха към четиристотин. Стигаха ли?

Явно стигаха. Засега. Но можех ли да вървя? Проверих и се оказа, че мога. Сега студът проникваше в мен по-лесно отвсякога. Не мислех, тътрех се, уплашен от самата представа за сядане. Бавно замръзвах и убивах мозъка си с недостига на кислород. Минаваха часове, а аз продължавах напред. Кислородният глад предизвика леко опиянение — не че се ободрих, но ми олекна физически. Пристъпвах, олюлявах се, застивах неподвижно с убеждението, че ако не запазя равновесие, ще отплувам нанякъде.

По някое време се зазори. Първото огледало изскочи над хоризонта и ме изненада до пълно оглупяване. Бях забравил, че има и ден. Изпръхналите ми устни се напукаха до кръв от мъртвешката усмивка.

— Слънцето е… една идея.

Някак бях успял да не се отклоня от южната посока. Каменната стена беше само на два километра пред мен, видях и зеления си найлон.

— Право към целта…