Айсхендж

— На паметта на загиналите по време на смутовете. Комитетът ще организира експедицията, представен от господин Селкирк. Каза, че ще излетите скоро. Надявал се, че кацането ви на Плутон и посвещаването на паметника ще съвпадне с триста и петдесетата годишнина от създаването на комитета.

Не можах да сдържа смеха си. Точно така, Бодил, забий острието си в мен! Естествено, другите ме гледаха, сякаш съм се побъркал. Разбирах ги — бродил в хаоса и страдал от кислороден глад, който му е умъртвил толкова мозъчни клетки, че едва ли ще се възстанови някога. Това е лошото да ти се носи славата на чудак. И най-обикновената ти постъпка изглежда странна.

След като се погрижиха за кожата ми, починах си един ден и двама студенти, които едва познавах, ме откараха до Нов Хюстън. Исках да погледна още веднъж разкопките. Експедицията на Селкирк можеше да почака.

Накуцвах по ръба на кратера и се взирах в родния си град, превърнат в развалини. После отидох до изоставената кола и седнах в кабината. Слънцето грееше през надрасканото предно стъкло.

Тук е седяла Ема Вайл. Тук, в Нов Хюстън, бе преживяла няколко трескави седмици. По същото време и аз съм бил в града. Плъзнах пръстите на ръкавицата си по седалката. Скоро щях да отлетя към Плутон, за да „посветя“ паметника, издигнат от Олег Давидов и неговите пътешественици… да го посветя на Комитета за развитие на Марс, същата сила, която бе принудила групата на Давидов да предприеме отчаяния си ход.

Но въпреки всичко той, Ема и Марсианският космически съюз щяха да бъдат запомнени. Мегалитът си оставаше техен — завинаги. Комитетът отстъпваше хитро при нужда като опитен джудист, за да ме събори и да ме запрати в ъгъла. Но ако продължа да натискам в правилната посока, може аз да ги поваля. Космическият съюз се бе съпротивявал, Ема също. И аз устоях досега. Може би някой ден щяхме да освободим Марс.

Какво означава да обичаш миналото? Всеки ден изчезва в нищото и трябва да живеем сега, в настоящето. Само то е истинско. Но хората са нещо повече от действителността. Втурваме се през годините като великани и никой от нас не може да бъде разбран иначе, освен като непрекъснато променящо се същество. Когато паметта ни изневери, трябва още по-силно да обичаме миналото, да го задържаме в себе си. Иначе настоящето се превръща в безсмислен набор от цветове и звуци, в който хората не могат да се докоснат дори с връхчетата на пръстите си и никой никога няма да разбере другия. Да обичаш миналото означава да се превърнеш в цялостен човек.

Стиснах с все сила облегалките на старата седалка, та чак изпукаха. Тук бе седяла жена, която разбирах. Никога нямаше да узная дали е оцеляла. Поклонението ми при нея се провали, в онзи хаос срещнах само себе си. Или призраци. Но нямаше значение. Изпълни ме покой. Все едно дали Ема е преживяла нощта в Копиевидния каньон — тя е устояла. Една велика жена е обичала Марс и се е борила за него, посветила цялото си същество на увереността, че тук можем да бъдем свободни. И човеци. Знаех, че е така. Тя живееше в душата ми. И това ми стигаше.

Животът ни е като растение, непрекъснато губещо листата и цветчетата си. Не очаквам тези написани редове да променят нещо. Думите са паяжина в свят от гранит. И все пак се радвам, че ги написах. Скоро ще кацнем на деветата планета в Слънчевата система и предчувствам, че съм на прага на нов свят, на нов живот. Отърсил от себе си всички навици, предубеждения и очаквания, аз трептя като стрък трева по вятъра. Дори промяната ми изглежда вече откъслечна, призрачна като сън. И все пак изтъканата паяжина може да съхрани предишния ми живот. Каквото чувстваме най-силно, помним най-добре. Това е слабото ни място.

III. Едмонд Доя 2610 година от н.е.

„Сгрешиха страшно мощните мъже,

на тебе поверили паметта си.
А ти захвърли имената им в забрава,
макар да те въздигнаха за своя слава.
За тежкия им труд постигнал чудесата,
отплатата ти беше най-сурова:
че спомен в гробница изчезва за делата,
чрез тебе уверихме се отново“

Майкъл Дрейтън, „Поли-Олбион“

1

ПОНЯКОГА сънувах Айсхендж и ходех, обзет от страхопочитание, по дъното на стария кратер, сред високите бели кули. Често в съня си бях член на екипажа на „Персефона“, по време на първата експедиция до Плутон през 2547-а. Кацах заедно с останалите върху равнината от черен базалт, надупчена с кратери. И бях в командната кабина при комодор Ерунг и другите офицери, когато се обади доктор Серезън, който бе в един от изследователските модули — установяваше точното разположение на магнитните полюси. Изтънелият му глас звънеше от вълнение, примесено с уплаха.

— Кацам на географския полюс… и най-добре веднага да изпратите тук голяма група… има… има някакъв градеж…