Айсхендж

Статията продължаваше с изброяване на всичко документирано за Давидов и останалите, показвах и къде би трябвало да се намира информация за Марсианския космически съюз, която просто липсваше. По-нататък предлагах проучванията да продължат, включително и чрез физико-химично датиране, ако е възможно, на изоставената кола, дневника на Ема и папката от Александрия. Заключението ми беше предпазливо (нещо повече би изглеждало прекалено на този етап), но въпреки това стъписваше: „… Поради изброените причини аз съм склонен да смятам, че всички тези материални свидетелства и опиращата се на тях теория за ролята на Давидов са фалшифицирани и подхвърлени явно от същите лица, които са построили и Айсхендж. С други думи, те не са истинското обяснение за произхода на мегалита, свързващи го с гражданската война на Марс. Най-вероятно е, че е издигнат поне два века по-късно.“

Е, щях най-после да им отворя очите! Въпросът отново оставаше нерешен. А и „Откъси“ беше едно от най-влиятелните списания, четяха го из цялата система. И Недерланд щеше да види статията. Може би я четеше точно сега. Тази мисъл ме смути незнайно защо. Казах си: „Битката продължава.“

Смяната ми в ресторанта свършваше. Отидох при Матю Юмрука, един от готвачите.

— Юмрук, ще ми бутнеш ли десетачка назаем до заплата?

— А бе, дивако, за какво са ти пари? Така плюскаш тука, че не може да си гладен.

— Вярно, ама трябва да платя в пощата, иначе не ми дават да си погледна писмата.

— Че за какво са му писма на мияч на чинии? Аз от такива неща нямам нужда. Приятелите са, за да се виждаш с тях, други не ти трябват. Няма защо да си пишете.

— Така си е. Само че искам да науча и какво ще ми кажат враговете! Виж сега, ще ти върна парите вдругиден, като ни платят.

— Не можеш ли да почакаш дотогава? Добре де, какъв ти беше номерът?… — Отиде при пулта на ресторанта и прехвърли парите. — Готово. Да не забравиш вдругиден.

— Няма да забравя. Благодарско, Юмрук.

— Няма за какво. Ей, с момичетата сме навити за малко сърф, като се освободим тука. Що не дойдеш?

— Първо ще си прегледам пощата, а после ще видим.

Поставих още няколко съдини на конвейера, за да влязат в миялната машина, грабнах от една чиния парче месо колкото дланта ми (още малко гориво за огъня — който не хаби, не изпада в нужда), а след малко пристигна сънливият мияч от другата смяна.

Улиците на Транзитната бяха пусти, доколкото това е възможно. В зеления квадрат на парка — над мен, от другата страна на кухия цилиндър — неколцина играеха крикет. Минах забързано покрай едно от местата, където спях обикновено. Внимавах да не настъпя някого. С наближаването към пощата едва не се затичах. От няколко дни не можех да си прегледам кореспонденцията. Все ставаше така в края на месеца. Чиновниците нямат милост към маниаците, жадуващи да получават писма.

Вътре беше претъпкано и се наложи да дебна кога ще се освободи някой пулт. Май все повече хора използваха общите комуникационни канали, особено в Транзитната, където мнозинството пътници не се задържаха дълго.

Седнах пред един от сивите екрани и започнах да набирам. Първо платих на пощата, представих се и поисках компютърът да извлече моята кореспонденция от недрата си. Настроих се за спокойно четене.

Нищо!

— По дяволите! — креснах и младежът в съседната кабинка трепна.

Само глупости. Защо никой не ми пишеше?

— Никой не праща писъмца на Едмонд — измънках си мелодийката, в която се бе превърнало това привично изречение през годините.

Имаше брой на „Археологически преглед“ и съобщение, че абонаментът ми за „Марсианска наука“ се е изчерпал, за което отдадох хвала Господу. Някакъв местен политик питаше дали този номер ще остане мой пощенски адрес.

Изключих пулта и се махнах. Приятелите са, за да се виждаш с тях. Чудесен съвет. Сега имаше повече хора — някои отиваха на работа, други се прибираха. Не ги познавах. Вече различавах почти всички постоянни обитатели на Транзитната и признавах, че са свестни хора, но изведнъж усетих колко ми липсват старите ми приятели от Титан. Имах нужда от нещо… и си въобразявах, че ще ми го дадат писмата, но сбърках.