Айсхендж

Мразех подобни дни. Реших да се възползвам от поканата на Юмрука и се качих в кола до предната част на града. Слязох на последната спирка и с асансьора минах през стената на астероида. Застанах пред големия панорамен прозорец с изглед към Изумруденото езеро. Намирахме се някъде около орбитата на Уран, затова езерото беше пълно. А пък в стаята за преобличане не заварих много хора. Отидох на касата и се простих с остатъка от десетачката на Юмрука. Служителят, който ми помогна да навлека скафандъра, едва не заспиваше, затова сам огледах внимателно как е свързан шлемът. Някаква морска твар, кръстоска между жаба и тюлен, отвърна на погледа ми в огледалото през тъмната лицева маска. Усмихнах се и очите ми срещнаха невесело озъбената рибешка физиономия. Неестествено широка глава, ципести ръкавици за загребване, дълги плавници на краката, стабилизиращи перки на гърба — всичко това ме превръщаше (съвсем подходящо за настроението ми) в някакво извънземно чудовище. Бавно влязох във въздушния шлюз, вдигайки високо колене, за да не закача някъде плавниците.

Външният люк се отвори, усетих слабия тласък на остатъчния въздух от камерата и вече бях навън. Отдавна не бях излизал на открито. Зашляпах по дългата наклонена рампа към езерото.

Наоколо плоската равнина се издигаше полека към близкия хоризонт, оформен от ръбовете на древен кратер. Типична повърхност на астероид. Тук всекидневието на Транзитната в кухата вътрешност, сградите и хората, сложната система на доковете, огромните двигатели можеха лесно да ми се сторят плод на разпалено въображение. Пред мен беше само езерото от течен метан.

Под мен звездите се отразяваха зелени като… да, като изумруди в стъкловидната повърхност. Виждах дъното — беше дълбоко само три-четири метра. Насред езерото машината за вълни приличаше на черна стена, трудно различима на слабата слънчева светлина. Внезапното й завъртане към мен надигна още един голям зелен вал. Вълните не се забелязваха лесно, преди да се надигнат над залетия от езерото малък кратер. Тогава се втурваха нагоре и рухваха, разхвърляха метанови капки, които бавно падаха обратно.

Гмурнах се. Под повърхността бях на практика в безтегловност и плуването почти не изискваше усилия. Освен дишането си чувах равномерния шум на вълните, а на всеки десет-петнадесет секунди през течността се усещаше рязък удар откъм машината. Пред зеленината помътняваше от вихрушките около потъналия кратер. Подадох глава над метана и изведнъж всички звуци секнаха.

Имаше още гмуркачи и предположих, че колегите ми от ресторанта са сред тях. Заплувах към съвсем леко наклонените плитчини, където днес вълните се издигаха почти до десет метра. Открих трима от приятелите си — Лора, Уенди и Юмрука. Махнах им, после се отпуснах по гръб и зачаках да ми дойде редът. Ту нагоре, ту надолу по бавните валове. Сякаш не бях човек. Каквото виждах, чувах и усещах — дори собственото ми дишане — беше твърде чуждо, твърде странно за сетивата ми.

Останах сам над плитчината. Поредната вълна се понесе към мен и аз заплувах усърдно пред нея, за да напасна скоростта си и да се понеса на гребена.

Вълната ме достигна, усетих мощния й устрем. Обърнах се доволно по корем и се смъкнах надолу. От бедрата нагоре бях над повърхността, плъзгах се на разперените си ръкавици. Завих наляво, преместих се по вълната, точно пред завихрящия се гребен. И летях, летях… Пляснах с плавниците, за да забавя мъничко, и потънах под гребена. Притъмня. Бях в тунела на самата вълна. Бях неподвижен, но се реех, понесен през мрака с огромна скорост, а пред себе си виждах огромния тунел. В края на тази виеща се течна тръба имаше малко кръгче кадифена чернота, изпъстрена със звезди.

Отворът се смаляваше, значи вълната бе преминала над потопения кратер и спадаше. Потънах надолу, за да набера скорост, обърнах се с едно загребване и излязох от вала към гладката повърхност.

Обадих се по радиото и поръчах да ми пуснат григориански песнопения. Плувах, яхвах вълните и припявах, щом успеех да си поема дъх. Не мислех за нищо. По-късно превключих на общата честота и си поприказвах на воля с Лора, Уенди и Юмрука за вълните. Излязох чак когато миризмата на пот в моя скафандър стана прекалено силна, а кислородът ми беше на привършване.

На връщане към града се чувствах чудесно — свободен, независим, истински космополит. И готов да се заема с работата си. Време беше да се вкопча в още една страна от проблема Айсхендж — кой всъщност го е направил. Досегашните проучвания ми бяха достатъчни да се досетя за истината, но нямаше да ми е лесно да се обоснова. На следващия ден пак си проверих пощата и открих дълго писмо от бърборкото Марк Стар. Набрах командата за разпечатване и от принтера започнаха да излизат обичайните сини редове на сивкава хартия.