Айсхендж

За пръв път от доста време излязох от каютата си. Исках да си възстановя запасите от бисквити и портокалов сок. Коридорите на „Снежинка“ бяха съвсем празни. Хората предпочитаха да си стоят по каютите или в малките холове. Доктор Лхоцзе бе довел при мен Бринстън на помирителна визита, после отишли и при Джонс. Сега разговаряхме при необходимост, с особено предпазлива любезност. Но преди всичко се настройвахме да издържим най-трудното очакване накрая. Оставаха ни само няколко седмици до Плутон. Всеки го бива по търпението в този свят, където всичко става бавно.

Вчера беше рожденият ми ден. Навърших шестдесет и две години. Първата една десета от живота ми. Приключих с безкрайното детство. Но усещам тези години в съзнанието си като цяла вечност, а всичко едва-що е започнало. Трудно ми е да повярвам. Мислех си за стария непознат, когото срещнах на Титан, и се чудех какво ли означава за него да е живял толкова неестествено дълго, а после все пак да го чака смъртта? В какво сме се превърнали?

Когато стана на неговите години, ще съм забравил не само досегашния си живот, но и много по-големи части от миналото си. Паметта ни просто не се справя с новите времеви измерения на битието ни. Колко ли още други способности не смогват като нея?

Автобиографията е вече необходимо продължение на способността да си припомняш. Може и да съм жив след пет века, но пишещият сега тези редове ще е само гол факт в съзнанието на тогавашното ми „аз“. Пиша за непознатия от бъдещето, за да научи какъв е бил. Надявам се това да е достатъчно. Паметта ми винаги е била силна.

Татко ми прати стихотворение за рождения ден. Получи се снощи по радиото. Вече си имам петдесет и четири такива подаръци. Трупат се в доста внушителна сбирка. Все го подканям да пусне тях и останалите си творби в общодостъпните файлове, но той още ми отказва. Ето я последната:

„Взирам се с очакване
в морето за онзи зелен проблясък.
На север от Хаваите.
Ден без облаци, тъмни вълни
под кристално небе.
Нашият кораб е мушица
в синия танц на Земята,
в танца на вятър, вода и светлина.
На запад грее сребро
сред нощната синева на океана.
Светлооранжево слънце бавно
сякаш се сплесква, щом хоризонта докосне.
И виждаме само пречупени
във въздуха лъчи — призрачен образ на слънце.
Бяло небе край сиянието.
Остава само ивичка тънка,
от оранжево в жълто прелива,
после и в зеленикаво.
А тъкмо когато изчезва…
яркозелено!“

На връщане към стаята си повтарях стиховете на татко и осъзнах колко ми липсва.

Около месец след като приех поканата на Розенберг, срещнах се с участниците в моя семинар. Помолих ги да се съберем в най-забутаното сепаре на кръчмата срещу института.

Бързо си изясних, че са изчели цялата литература по въпроса. Е, какво още можех да им кажа?

— Кой го е построил? — не се сдържа мъжът на име Андрю.

— Чакай, нека караме поред. — Това беше Илейн, симпатична жена на около сто години, седнала вляво от мен. — Кажи ни как започна да се занимаваш с това?

Бях колкото можех по-кратък и доста смутено им описах случайната среща, тласнала ме към всички тези занимания.

— …казано ясно и без увъртания — вярвам, че срещнах човек, който е участвал в изграждането на Айсхендж, значи теорията за експедицията на Давидов отпада неизбежно.

— Сигурно си изпаднал в шок тогава — предположи Илейн.

— За доста време. Бях изумен, чувствах се излъган… но скоро идеята, че някой друг е създал паметника, просто ме погълна. Нали разбирате, проблемът трябваше да бъде решен отново, и то от самото начало.

— Значи си се зарадвал на тази възможност — уточни седналата срещу мен Ейприл, която слушаше внимателно всички.

— Аха.

— Ами Давидов и Недерланд? — продължи Ейприл.

Говореше особено, с нотка на пренебрежение.

— Не знаех какво да мисля. Струваше ми се невъзможно Недерланд да е сгрешил — след всички тези томове, след толкова разсъждения и доводи. Пък и твърде дълго вярвах в неговата версия. И наистина — ако не е прав, какво да кажем за Давидов? За Ема? Много пъти в мен избледняваше увереността от онази нощ, че непознатият знаеше какво се е случило там. Но споменът за срещата не се променяше. Бях сигурен, че не лъжеше. И продължавах да работя.

— С какво започна?

— С предварителна хипотеза. По индукция, също като Недерланд. За начало предположих, че Айсхендж не е бил построен, преди хората да имат възможност да достигнат Плутон. А преди 2443 година не е имало космически кораби, с които да летиш дотам и обратно. Значи паметникът е направен сравнително скоро, при това със съзнателното намерение да бъде скрит истинският му произход.