Айсхендж

— Фалшификация — подсказа Ейприл.

— Да, в известен смисъл, макар че самият градеж не е фалшификат, независимо кой е творецът му…

— Значи лъжата се отнася за експедицията на Давидов.

— Правилно. Изведнъж започнах да се питам дали Давидов и Ема… дали изобщо са съществували.

— И започна да проверяваш как Недерланд е стигнал до изводите си — обади се Шон, огромен брадат мъжага.

— Така е. Открих, че Давидов и Ема все пак са реални личности. Тя няколко години е била рекордьорка на Марс в бяганията на средни дистанции. Пък и има достатъчно официални сведения за професионалната им кариера. И двамата, както мнозина други, са изчезнали безследно по време на марсианската гражданска война. Но единственото, което ги свързва с Айсхендж, е една очевидно подхвърлена папка в архивите на Марс заедно с дневника на Ема, намерен до Нов Хюстън. Успях да събудя любознателността у един химик на име Джордън и той се зае да провери как са се състарявали материалите на полевата кола, открита в свлачището. Знаете, че металът се окислява в определена степен, ако е заровен в марсианската почва. Но анализът на Джордън показа, че колата никога не е била заровена в смектитна глина, а е била изложена на влиянието на атмосферата. Естествено тези данни събуждат подозрения. А един инженер, казва се Сатарвал, съставил списък на оборудването, необходимо за построяването на Айсхендж, и според собствените описания на Вайл в дневника й миньорските кораби не са разполагали с всичко това. Значи откъдето и да подхванем теорията за Давидов, тя просто се разпада. Дори и този семинар е един от признаците.

— После какво предприе? — настоя Шон.

— И аз си направих списък — на качествата и възможностите, които създателят на паметника е трябвало да притежава, за да очертая и кръга на заподозрените. Първо са били нужни много пари. И помощта на доста хора. Трябвало е да имат на разположение голям кораб, при това с възможността да го извадят задълго от регистрите и дневниците за контрол на полетите. Никак не е лесно, да ви кажа. Да прибавим и специализираното оборудване, част от което не е в масово производство. Накрая започнах да умувам над вероятните подбуди, което вече не беше толкова сигурно, но си помогнах значително…

— Би могъл да си умуваш до края на света — прекъсна ме Ейприл. — Какви бяха конкретните ти стъпки?

— Ами… търсех. Седях си пред монитора и набирах кодове, четях каквото се появеше, откривах нови каталози, събирах нови и нови кодове. Проверявах товарителници, производствени листи, регистрирани продажби. Разследвах дейността на множество богати хора. Донякъде скучно, но на мен ми харесваше. Отначало ми се струваше, че бродя в лабиринт. Но разбрах, че греша. Ако седнеш пред монитора в някоя библиотека, можеш да се пренесеш навсякъде. Законите за свободен достъп до информацията ми позволяваха да надникна във всеки файл, освен в незаконно защитените, но след време прониквах и в тях, защото откривах в коя по-голяма база данни са скрити. Запознавах се с маниаци и научавах най-неочаквани кодове от тях. Всъщност не бях в лабиринт, реех се над него и виждах всичко едновременно — стените му оформяха картина със собствен смисъл, стига да се научех да го разгадавам…

Млъкнах и огледах слушателите си. Безизразни лица, вежливи кимания.

— Разбирате ли ме? — реших да попитам.

Никакъв отговор.

— Донякъде — накрая промърмори Илейн. — Но времето свърши.

— Добре. Следващия път ще продължим.

Една вечер, след гуляй в кухнята на ресторанта, бродех по улиците и в съзнанието ми нещо се мътеше. „Слънцето“ не светеше и отсрещната стена на цилиндъра беше истинска паяжина от улични лампи и цветни неонови надписи. Предишния ден си бяхме получили заплатите, затова се отбих в новинарско-информационната служба и изчаках да се освободи кабинка. Започнах безцелно да прехвърлям каталозите. Нещо ме мъчеше, но не успявах да го определя. В момента исках само да се разсея. Затова избрах развлекателните новини, които се излъчваха денонощно.

Пренесох се на площадка в Космоса. Камерата се завъртя — видях, че сме върху издатина на малък спътник в орбита около астероид.

Чух напевния глас на някакъв спортен коментатор:

— Тук, на Хеба, древната игра голф претърпя още една коренна промяна. — Появиха се двама играчи в тънки скафандри за кратко излизане в Космоса. — Да, Филип Джон и Арафура Афоези откриха нов хоризонт пред този спорт. Нека сами да ни опишат какво правят. Моля, Арафура…

— Ами, Кони, да го кажа с две думи — бием топката оттук. Дупката е ей там, до хоризонта. Направихме я с диаметър два метра. Мисля, че заслужаваме такова улеснение при разстоянията, на които играем.

— Сигурно внимавате да не ударите прекалено силно. Малко камъче като това няма кой знае какво притегляне и можете не само да пратите топката в орбита около него, но и да я изстреляте в пространството.

— Вярно си е, Кони — обади се Филип. — Понякога опитваме едно завъртане на топката около Хеба, преди да падне в дупката, но играта и без това е доста трудна, та затуй не се престараваме…

— Добре, да видим сега как го правите.