Айсхендж

Веднъж се отбих в новинарско-информационната служба на Транзитната, за да видя запис от скорошната пресконференция на Недерланд. Когато потърсих в указателя, намерих само лекции по редовното разписание на професора. Наложи се сам да прегледам новите записи. Най-сетне го открих, набрах кода и се настаних в средното кресло на кабинката.

Прещракване… и се озовах в голяма зала, ярко осветена, запълнена от холообразите на марсианци, очевидно принадлежащи към привилегированата класа. Репортери, студенти, чиновници (като във всеки запис от Марс последните изобилстваха) и някои учени, чиито лица познавах. Недерланд вървеше по пътеката към подиума отпред. Минах през прозрачни хора и кресла и се изпречих на пътеката. Професорът продължи право през мен. Засмях се на малката си шега и на неволния мигновен страх от сблъсъка, който не можех да усетя.

— Ще се срещнем някой ден — промърморих заканително.

Гълчавата в залата замря. Недерланд беше дребен човек и само главата му се подаваше над катедрата. Под разрошената черна коса очите гледаха ликуващо, бузите му червенееха ярко от вълнение.

— Непоправим стар романтик — подхвърлих аз. — Няма да ме заблудиш, готвиш се да хвърлиш някоя бомбичка.

Той се прокашля — обичайният му знак, че поема водещата роля сред присъстващите.

— Мисля, че моето изявление ще даде отговор на повечето въпроси, които сте си приготвили, затова нека започна, а после ще видим още какви въпроси са ви останали.

— Че кога ли си предлагал нещо друго? — озъбих се.

Недерланд си погледна бележките, вдигна глава и направи плавен жест като милостив владетел.

— Появилите се наскоро критици за ролята на Давидов и експедицията му в създаването на Айсхендж твърдят, че монолитът е неотдавнашна фалшификация и че в изследванията си върху този паметник не съм обърнал внимание на някои материални обстоятелства. Липсата на всякакви следи по реголитната равнина около градежа се тълкува като факт, противоречащ или несъвпадащ с моето обяснение.

Позволявам си да кажа на моите критици, че именно те не се съобразяват с фактите. Ако експедицията на Давидов не е построила Айсхендж, защо тогава Давидов е изучавал старите мегалитни култури на Земята?

— Какво?! — възкликнах аз.

— Как да си обясним ясно изразеното му намерение да остави някаква следа в света? Можем ли да отхвърлим като съвпадение обстоятелството, че корабът на Давидов е изчезнал само три години преди датата, отбелязана на Айсхендж? Според мен — не…

И така нататък — все същите доводи, от които не се отказваше вече петдесет години.

— Хайде бе, човек, давай по същество — изпъшках накрая.

Но той си дъднеше, без изобщо да спомене, че критиците убедително показаха как теорията за ролята на Давидов чудесно се вписва в цялата фалшификация.

— Стига си ни мъчил, извади я тая изненада от ръкава — мърморех си аз.

В един миг неволна усмивка пробяга по устните му и аз седнах по-изправено в креслото.

— Тези хора — заяви той с тънкия си глас, — просто се стремят да разрушат вече създаденото. Дори не могат да посочат конкретни имена на извършители, когато твърдят, че паметникът е фалшификация. Оказва се, че още няма теория, която да замени моята и да обясни наличието на документите в марсианските архиви…

— Божичко, сега съвсем се оплеска!

— …а трябва и да се има предвид, че те постоянно се преподреждат и класифицират наново.

— Аха, ето как искаш да се измъкнеш.