Аленото цвете и бялото

Синя лавандула,
Роза-хубавица,
Крал когато стана,
Ти ще си кралица…

— Ето тук — казва Уилям, сочейки открехнатата масивна двойна врата, отвъд която се вижда външният свят, — свършва фабриката и започва другата част на историята.

Шугър, прекалено заета с тройната задача да прикрива колкото е възможно накуцването си, да потиска желанието си да изпъшка от болката в стомаха и порива да шамароса превзетата физиономия на лейди Бриджлоу, усеща, че някой подръпва плахо полата й.

— Да, какво има, Софи? — пита тя шепнешком и се привежда несръчно, за да може детето да говори на ухото й.

— Пишка ми се, госпожице — казва детето.

„Не можеш ли да стискаш?“ кани се да отвърне Шугър, но осъзнава, че и тя има същия проблем.

— Извинете, господин Ракъм — казва тя. — Има ли във фабриката помещение, където… можем да си измием ръцете?

Уилям примигва. Не може да повярва на ушите си — какво е това; някакъв глупав въпрос за условията на работа във фабриката, несръчен опит да припомни представянето си в лавандуловите полета, или настоява за официална обиколка на тоалетните във фабриката? После, за щастие, разбира за какво става дума и нарежда на една от работничките да покаже пътя на госпожица Шугър и госпожица Софи — през това време лейди Бриджлоу разучава увлечено списъка с адресите за доставки.

Всички вече знаят
Тайната голяма —
Че в полето снощи
Легнали сме двама…

Лейди Бриджлоу подминава недискретното поведение на детето с благосклонността на жена, чийто благороден произход я спасява от подобни долнопробни слабости. Тя взема един сапун и се заглежда в любопитния текст на опаковката.

Според Софи и Шугър тоалетната за служителите е много по-модерна и елегантна от останалата част на фабриката. Тук има редица еднакви пиедестали, облицовани с бели фаянсови плочки и свързани с блестящи метални казанчета, окачени високо под тавана — цяла фаланга от футуристични механизми, на които блести гордо гравираното име на производителя. Седалките са от тъмнокафяво дърво, добре полирани и сякаш съвсем нови — но разбира се, фабриката на Долтън е само на няколко крачки оттук.

Пиедесталите са толкова високи, че когато Софи се изкатерва на една от тоалетните чинии, краката й провисват във въздуха, на разстояние от пода, покрит със сини плочки. Шугър обръща гръб и се отдалечава на няколко крачки, изчаквайки Софи да свърши. Болката във вътрешностите й е толкова силна, че дъхът й спира и я побиват тръпки; има отчаяна нужда да се облекчи, но се притеснява от детето и се пита дали с някакво свръхестествено усилие на волята не би могла да удържи още известно време.

Ако трябваше само да се изпикае в присъствието на Софи, това не би било толкова страшно — дори би създало известно усещане за близост, което би си струвало нарушеното достойнство. Но спазмите в стомаха й са нетърпими и тя се опасява, че това ще доведе до ужасни шумове и миризма в помещението, които ще разрушат непоправимо образа на госпожица Шугър, недосегаемата пазителка на познанието, в представите на Софи, и ще запечатат на негово място образа на госпожица Шугър като… болно животно.

Тя обгръща тялото си с ръце, хапе устни, за да се пребори със спазмите, и се взира в стената. Някой недоволен служител се е опитал да надраска посланието си на плочките, но се е отказал поради неподатливостта на материала.

Внезапно Шугър осъзнава, че се налага — просто се налага — да седне. Нещо раздира отвътре корема й, студена пот избива по цялото й тяло; тя придърпва с отчаяна бързина полите си нагоре и когато смъква рязко дългите си гащи, усеща, че кожата отдолу е мокра и хлъзгава като обелена круша. Отпуска се тежко на седалката, присвива се и привежда тяло напред с потиснат стон. Шапката й пада на плочите, косата й се разпилява. Кръв и някакви горещи, хлъзгави късове изригват от тялото й и се стичат надолу, между бедрата.

— Господи! — проплаква тя. — Господи, помогни ми… — връхлита я силно замайване, изведнъж всичко се обръща с краката нагоре и тя загубва съзнание.

Миг по-късно — не може да е било повече от миг, нали? — тя идва на себе си и вижда, че лежи на пода, на влажните, студени плочи, бедрата й са хлъзгави на пипане, сърцето й бие така, че цялото й тяло се тресе, глезенът й пулсира от болка, като че ли е захапан от стоманените зъби на капан. Тя извива глава и вижда Софи, която се е свила в един ъгъл, лицето й е бяло като плочките, очите й са разширени от ужас.

— Помогни ми, Софи — моля Шугър с тревожен шепот.

Детето трепва и пристъпва напред като кукла на конци, но лицето му е разкривено от съзнанието за собственото му безсилие.

— Аз… ще отида да повикам някого, госпожице — заеква то смутено и сочи към вратата, зад която е пълно със силни мъже и услужливи жени — във фабриката на татко има много такива.

— Не, не! Софи, моля те — продължава да шепне трескаво Шугър, подпира се на длани и се препъва в собствените си поли. — Трябва да опиташ да ми помогнеш сама.