Аленото цвете и бялото

Много хора са наобиколили в тъмното леглото на Шугър и й говорят в съня й.

Хайде, Шугър, разкажи ни някоя история с оня, превзетия ти глас.

Каква история? — пита тя и се взира през озарените от слънцето води на съня, за да разпознае лицата, които вижда под тях.

Някоя за отмъщение, кискат се гласовете, непоправимо груби, обречени да изживеят живота си в ада. И да има мръсни думи — много смешно звучат, когато ти ги казваш, Шугър.

Кикотът отеква в ушите й, звуците се наслагват в безкрайна какофония. Шугър продължава да плува, отдалечавайки се от тях, плува из улиците на някакъв подводен град, и дори насън това й се струва странно, защото знае, че не умее да плува. Но това умение идва сякаш без да трябва да го изучаваш — тя може да плува дори без да свали нощницата си, оттласква тялото си напред през мръсни и криви улички и пъстри, широки, полупрозрачни улици. Ако това е Лондон, то водата е отмила населението му както отмива плаващи отломки, и то е изплавало на повърхността като пяна от човешки тела, скрила небето. Като че ли само хората, които имат някакво значение за Шугър, са останали долу.

Клара? разнася се наблизо нечий глас — най-красивият и мелодичен глас, който Шугър е чувала.

Не, Агнес, отвръща тя и завива зад един ъгъл. Аз не съм Клара.

Коя си ти тогава?

Не ме гледай в лицето. Ще ти помогна, но ти не бива да ме гледаш в лицето.

Агнес лежи по гръб върху калдъръма на една тясна уличка — гола е, тялото й е бяло като мрамор. Едната тънка ръка е прегъната върху гърдите, а другата, почти детска длан прикрива венериния хълм.

Вземи, казва Шугър, сваля нощницата си и я намята на раменете на Агнес. Нека това си остане наша тайна.

Благословена да си, благословена да си, повтаря Агнес, и внезапно подводният Лондон изчезва и двете с Агнес се озовават в някакво легло. Легнали една до друга като сестри, завити до шията, те се оглеждат взаимно.

Уилям казва, че си плод на фантазията ми, шепне Агнес и протяга ръка, за да докосне Шугър, за да пропъди съмненията. Била си измамно видение.

Не обръщай внимание на това, което казва Уилям.

Моля те, сестро, кажи ми името си.

Шугър чувства как нечия ръка се плъзва между краката й и гали нежно измъчената плът.

Името ми е Шугър, отвръща тя.

Трийсет и четири

На другия ден Шугър открива на пода в спалнята си два неадресирани плика, които са били пъхнати под вратата — на единия не пише нищо, а на другия пише „За сведение“.

Часът е дванайсет и половина на обяд. Току-що е приключила със сутрешните уроци и се е прибрала от учебната стая. Още от сутринта Софи показа с поведението си, че Шугър не бива да допуска някакво разсейване, объркване или отпускане да нарушат сериозните им учебни занимания. Вчерашният ден беше много интересен, но днешният трябва да е по-различен — или по-скоро не трябва по нищо да се различава от останалите обикновени дни.

— Петнайсети век — рецитира Софи с тона на човек, комуто е била поверена задачата да спаси тази епоха от престъпно занемаряване, — е бил изпълнен със знаменателни събития — било открито книгопечатането, Константинопол бил превзет от турците, в Англия имало гражданска война, която продължила трийсет години; испанците пропъдили маврите обратно в Африка; Америка била открита от Христофор… Христофор… — тя поглежда към Шугър, но не иска от нея нищо особено, само името на един италиански мореплавател.

— Колумб, Софи.

Цяла сутрин, въпреки постоянното желание да избухне в сълзи и постоянното стичане на кръв, която попива в импровизираната превръзка между краката й, Шугър е съвършената гувернантка и изпълнява ролята си точно в съответствие с изискванията на ученичката й. Като напълно подходящ завършек на сутрешните си занимания двете със Софи току-що споделиха обяда, състоящ се от задушени зеленчуци и оризов пудинг — най-безинтересното ядене, което им е било сервирано някога, което навежда на мисълта, че кухненският персонал е бил уведомен за нарушеното храносмилане на госпожица Софи. Разочарованите погледи, които Софи и Шугър си размениха, когато Роуз постави димящата каша пред тях, бяха единственото доказателство за някаква по-голяма близост между тях тази сутрин.

Шугър се връща в стаята си, предчувствайки блаженството, което ще изпита, когато смени подгизналата превръзка с чиста. За съжаление ваната е била изнесена. Разбира се, тя не би могла да очаква от Роуз да я остави в стаята й, пълна с изстинала вода и с червена утайка по дъното.