Аленото цвете и бялото

Изпитанията им не приключиха дори когато се прибраха у дома. За да се възпроизведе докрай денят на нейното първо отиване в Лондон, Софи повърна отново същата смес от какао, торта и несмлян обяд, а после последваха сълзи.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви помогна, госпожице Шугър? — попита Роуз, когато дойде време за лягане.

— Не, благодаря ти, Роуз — отвърна Шугър.

След което — най-сетне — седем часа и четиридесет минути след като Шугър се свлече от опръсканата с кръв тоалетна чиния на пода в сапунената фабрика на „Ракъм“ — двете със Софи се възползват от правото да си легнат.

Шугър няма сили да направи нищо друго, освен да извади нощницата на Софи и да й я подаде; после се обляга тежко на леглото и чака детето да се съблече и да си легне.

— Много ти благодаря, Софи — казва тя с хриплив глас. — Ти си моята малка спасителка.

В момента, в който произнася думите, тя вече съжалява, че ги е казала, упреква се, че омаловажава смелостта на детето. Това е точно такава покровителствена забележка, каквато би направил Уилям — като че ли Софи е умно малко кученце, което е изпълнило правилно заучения номер.

Софи отпуска глава на възглавницата. От изтощение по бузите й са избили червени петна, носът й също е червен. Дори не си е казала молитвата. Езикът я сърби да зададе един въпрос.

— Какво е кретен, госпожице?

Шугър гали косата на детето и я отмята от горещото му чело.

— Кретен е много глупав човек — отвръща тя. И нея я сърби езикът да зададе няколко въпроса на Софи. „Погледна ли в тоалетната чиния, преди да пуснеш водата? И какво видя там?“. Но тя устоява на изкушението.

— Баща ти не искаше да каже това — продължава тя на глас. — Беше ядосан, а и доскоро не се чувстваше добре.

Софи притваря очи. Не желае да чува нищо повече за неразположенията на възрастните. Крайно време е светът да започне отново да функционира нормално.

— Не се тревожи за нищо, детето ми — казва Шугър и примигва, за да пропъди сълзите от очите си. — Всичко ще се оправи.

Софи се обръща на една страна и заравя буза във възглавницата.

— Нали няма вече да падате, госпожице Шугър? — пита тя с особен глас — едновременно нежен и сърдит.

— Ще внимавам много, Софи, обещавам.

Тя докосва леко рамото на Софи с безпомощен жест, но преди да тръгне към вратата, детето внезапно скача от леглото и обвива с ръце шията й.

— Не умирайте, госпожице Шугър! Не умирайте! — изплаква то, а Шугър залитва и едва не пада в леглото.

— Няма да умра — заклева се тя, опитвайки се да запази равновесие, и целува Софи по косата. — Няма да умра, обещавам ти!

Десет минути по-късно Софи вече спи, а Шугър седи в голяма вана, пълна с гореща вода, поставена до запалената камина. В стаята вече не мирише на изгоряла хартия и разтопено лепило, а на лавандулов сапун и влажна пръст — Роуз, Бог да я благослови, най-сетне е успяла да отвори прозореца, разчупвайки запечаталата го боя.

Шугър се мие упорито, основно, ожесточено. Изстисква от сюнгера вода, която се хлъзга успокояващо по гърба и гърдите й, стиска скелета на морското животно, докато той заприличва на мокро пухче за пудра, а после го притиска към очите си. Клепачите я болят от плач — крайно време е да спре.

От време на време тя поглежда страхливо надолу, но многото пяна укрива розовия оттенък на водата, а ако има съсиреци, те са потънали на дъното. Навехнатият й крак е много подут, но поне не го вижда, а освен това й се струва, че болката е понамаляла. Пукнатите ребра са почти зараснали (тя плъзва по тях ръката си, покрита със сапунена пяна), но синините са още ярки. Най-лошото мина, кризата е зад гърба й.

Тя се отпуска колкото може по-надълбоко във ваната и отново започва да хлипа. Прехапва до болка долната си устна и най-сетне успява да овладее скръбта си; вълничките във водата се успокояват и повърхността й остава неподвижна — толкова, колкото може да бъде повърхността на вода, в която има живо тяло. В мътния канал, проблясващ между краката й, ударите на сърцето й разпращат едва забележими приливни вълни.

Зад една врата малко по-нататък по същия коридор, по същото време, когато Шугър най-сетне си ляга, Уилям отваря едно писмо от доктор Кърлоу, което започва така:

„Драги Ракъм,

Дълго се колебаех дали да Ви напиша това писмо или да запазя мълчание. Не се и съмнявам, че Ви е омръзнало да се «намесвам в личния Ви живот». Независимо от това, има нещо, което нямаше как да не забележа, когато преглеждах гувернантката, на която сте поверили грижите за дъщеря си; първоначално реших да го премълча, но този факт продължава да ме притеснява…“

Предисловието е по-дълго от самото разкритие, което се съдържа само в едно изречение.