Аленото цвете и бялото

Отлагайки мига на физическата наслада, тя се навежда и вдига писмата от пода. Ненадписаният съдържа вероятно бележка от Роуз, която я уведомява, че прозорецът най-сетне е поправен. Шугър отваря плика. От него изпада банкнота от десет лири и неподписана бележка, надраскана на обикновена хартия. Съдържанието, изписано със ситен детински почерк, и като че ли с лявата ръка, гласи:

„Научавам, че си бременна, което изключва възможността да продължиш да бъдеш гувернантка на дъщеря ми. Прилагам заплатата, която ти дължа; моля да освободиш стаята, която заемаш, като вземеш със себе си всички свои вещи и принадлежности, до първи март настоящата година (1.03.76). Надявам се, че препоръчителното писмо (виж другия плик) може да ти бъде от полза; вероятно ще забележиш, че си позволих известна свобода по отношение на името ти. Считам, че не би могла да постигнеш нищо в живота, ако не разполагаш с истинско име — затова си позволих да ти го избера.

Всякакво по-нататъшно обсъждане на въпроса е изключено. Безсмислено е да опитваш да ме видиш или да разговаряш с мен. Настоявам да не излизаш от стаята си, когато в дома има посетители.“

Шугър сгъва листа по първоначалните гънки и го връща в плика с известно затруднение, защото пръстите й са се вледенили и отказват да й служат. После отваря бледолилавия плик, на който пише „За сведение“ — отлепя го внимателно, за да не наруши официалния му вид. Острият ръб на плътната хартия порязва пръста й, но тя не чувства болка — безпокои се само да не изцапа плика или съдържанието му. Подпирайки се на патерицата, тя ближе пръста си на всеки две-три секунди, та тънката кървава линийка да не набъбне в капка, измъква писмото и го прочита. Написано е старателно на хартия с фирмения герб на „Ракъм“, а подписът е толкова сполучлив, колкото някоя от най-добрите й фалшификации.

„Настоящото писмо да послужи за сведение.

Аз, Уилям Ракъм, имам удоволствието да препоръчам госпожица Елизабет Шугър, която работи в моя дом в продължение на пет месеца — от трети ноември 1875 до първи март 1876 година, като гувернантка на шестгодишната ми дъщеря. Нито за миг не се съмнявам, че госпожица Шугър е изпълнявала задълженията си с изключителна компетентност, усет и ентусиазъм. Под нейните грижи дъщеря ми се превърна в истинска малка дама.

Госпожица Шугър напуска моя дом по собствено желание, доколкото разбирам, поради заболяване на неин близък; това няма никаква връзка с моята оценка на качествата й, която е повече от възторжена. Думите са бедни, за да мога оценя по достойнство способностите й.

Искрено ваш, Уилям Ракъм“

Шугър сгъва и това писмо по първоначалните гънки и го прибира в плика. Засмуква за последен пръст палеца си, но раната вече на кърви. Тя оставя писмата върху скрина и отива с накуцване до прозореца, където пренася тежестта на тялото си от патерицата върху рамката на прозореца. Долу, в градината, Шиърс се рови доволно в пръстта, шета около дръвчетата, оцелели през зимата. Щраква с ножицата и прерязва канапа, с който една фиданка е била привързана към дървения кол — такива глезотии вече не са й нужни. Видимо доволен, той отстъпва да я огледа, опрял юмруци в покритите от престилката хълбоци.

След като обмисля известно време идеята, Шугър решава, че ако разбие с юмрук стъклото, това ще й създаде само излишни неприятности, а облекчението, което ще изпита, ще бъде мимолетно. Вместо това се принуждава да предприеме нещо разумно, взема хартия и писалка, и както си стои права, използвайки перваза на прозореца за писалище, написва следното: