Аленото цвете и бялото

Обмисля дали да не напомни на Роуз за коледните приготовления, когато и двете бяха потънали до лактите в брашно, но преценява, че това вече ще заприлича на подмазване.

— Да, госпожице Шугър.

Хариет и Роуз се споглеждат смутено. Кухненската прислужничка не знае дали трябва да застане мирно, скръстила ръце пред престилката, или да продължи да реже и навива на руло говеждите езици — ето, единият вече се е развил и ще се желира в неправилна форма.

— Колко усилено работите всички! — възкликва Шугър, твърдо решена да разчупи леда. — Уи… господин Ракъм надали може да си представи, че се трудите непрестанно.

Очите на Роуз се ококорват все повече, когато гувернантката прекосява с накуцване кухнята и се отпуска тежко на един стол. Роуз и Хариет знаят отлично, че откакто госпожа Ракъм почина, те съвсем не се „трудят непрестанно“, тъй като в къщата вече изобщо не се посрещат гости. Всъщност, освен ако господарят не се ожени повторно в най-близко бъдеще, той сигурно ще реши, че част от персонала е излишен.

— Не се оплакваме, госпожице Шугър.

Настава мълчание. Шугър оглежда кухнята, осветена ярко като морга. Хариет е сключила ръце пред престилката си, решила да остави говеждите езици да правят каквото си щат. Роуз сваля навитите си ръкави, устните й са извити в тревожна полуусмивка. Тялото на Джейни продължава да се върти и поклаща, докато тя търка чиниите, измачканата й пола се полюшва наляво-надясно.

— Така — продължава Шугър с възможно най-приятелски тон, — а какво ще вечеряте вие? Къде е готвачката? Всички тук ли ядете, на тази маса? Сигурно звънците ви прекъсват във възможно най-неподходящи моменти.

Очите на Роуз се замъгляват от усилие да осмисли този несмилаем порой от въпроси.

— Готвачката се качи горе, а ние… ще хапнем малко желе, госпожице. Има и говеждо печено, от вчерашното и… искате ли малко от сливовия сладкиш, госпожице?

— О, с удоволствие — отвръща Шугър. — Ако има достатъчно и за вас.

Донасят сливовия сладкиш. Прислужниците стоят прави и гледат как гувернантката яде. След като подрежда измитите чинии на сушилката, Джейни също се появява, за да види какво се случва по широкия свят.

— Здравей, Джейни — казва Шугър между хапките. — Не сме се виждали от Коледа, нали? Не мислиш ли, че е много неприятно едната част на къщата да е напълно изолирана от другата?

Джейни се изчервява като рак, така че цветът на лицето й почти се изравнява с този на ръцете. Тя прави някакво подобие на реверанс, изблещила очи, но не обелва нито дума. Два пъти вече й се е случвало да пострада заради членове на семейство Ракъм, с които няма право да общува на равна нога — първия път заради госпожица Софи, когато от носа й потече кръв, а втория, заради горката побъркана госпожа Ракъм, когато тя се появи в кухнята и предложи да й помогне; но този път е решила твърдо да си спести неприятностите.

— Е — казва весело Шугър, след като е погълнала и последната хапка от сливовия сладкиш, а прислужниците продължават да я зяпат удивено и недоверчиво, — време е да тръгвам. Софи трябва да си ляга. Довиждане, Роуз; довиждане, Хариет; довиждане, Джейни.

И тя се изправя с усилие на крака. Иска й се да можеше да се издигне във въздуха, леко и безболезнено като дух, напускащ сцената на физическата смърт на тялото; или поне да можеше каменният под на кухнята да се разтвори и да я погълне милостиво.

Когато се връща в стаята си, най-сетне намира писмо от Уилям. Ако „писмо“ е подходящата дума за бележката, на която пише само.

Решението ми не подлежи на обсъждане.

Шугър смачква бележката в юмрук и отново е обзета от желанието да чупи прозорци, да крещи, докато изплюе дробовете си, да блъска с юмруци по вратата на Уилям. Но тя съзнава, че не това е начинът да го накара да промени решението си. Вместо това надеждите й се насочват към Софи. Уилям си е направил сметката без дъщеря си. Той има само смътна представа от близостта, която съществува между детето и гувернантката, но скоро ще му се наложи да разбере истината. Софи ще го накара да промени решението си — мъжете не понасят мисълта, че са станали причина за женски сълзи!

Както обикновено, когато идва време за лягане, Шугър помага на Софи и подрежда равномерно фината й златисторуса коса на възглавницата, докато тя заприличва на слънцето от картинките в детските книжки.

— Софи? — проговаря тя с пресипнал глас след известно колебание.

Детето вдига поглед към нея, доловило веднага, че предстои да се обсъжда нещо по сериозно от шиенето на рокля за куклата.

— Да, госпожице?

— Софи, баща ти… Баща ти скоро сигурно ще ти съобщи една новина. Предполагам, че това ще стане много скоро.

— Да, госпожице — казва Софи и мига с все сили, за да не заспи преди госпожицата да е успяла да й обясни за какво става дума.

Шугър облизва устни, които са сухи и грапави като зебло. Не й се иска да повтори на глас ултиматума на Уилям, защото съзнава, че това ще го превърне в необратима реалност, като повтарянето на написани с молив букви с мастило.

— Най-вероятно — продължава тя смутено, — той ще нареди да те отведат при него… и тогава ще ти каже нещо.