Аленото цвете и бялото

На перваза на прозореца са натрупани още книги, потънали в паяжини. „Древното познание, разбираемо обяснено“, от Мелампус Блайтън; „Чудесата и как се случват те“, от госпожа Танър; „Сродството на примитивното християнство със спиритизма“, от доктор Кроуел, няколко романа от Флорънс Мариът, както и многобройни по-тънки книжки, сред които „Дамски наръчник за тоалета“, „Еликсир на красотата“, „Как да съхраним красотата“, или „Здраве, красота и тоалети — писма от една лекарка до дамите“. Шугър отваря последната книжка и открива, че Агнес е изпълнила полетата с бележки: „Изобщо не помага! Няма никаква полза от това! Абсолютни измама!“

„Съжалявам, Агнес“ мисли Шугър, докато връща книгата в купчината. „Направих, каквото можах“.

Една голяма дървена конструкция, подобна на гигантски гардероб без дъно, прикрепена направо към стената, изпълнява функциите на мавзолей за по-рядко носените от Агнес рокли. Когато Шугър отваря вратата, я лъхва миризма на лавандулов препарат против молци. Шугър преценява, че ако влезе в този гардероб, ще бъде възможно най-близо до учебната стая, която е от другата страна на стената. Поема си дълбоко дъх и влиза вътре.

Пищните редици от рокли висят, ароматни и неповредени. Никой молец не би имал надежда да оцелее в тази страна на чудесата, изтъкана от скъпи платове, сред тази пъстрота от ръкави, корсажи и поли с турнюри. Наистина — едно насекомо се търкаля мъртво на пода, съвсем близо до един прозрачен къс сапун, върху който се вижда, разбира се, буквата „Р“ — гербът на „Ракъм“.

Всички Агнеси, които Шугър си спомня, са тук. Тя е следила по страниците на дневниците създаването на тези тоалети — знае кога са обвивали в копринените си прегръдки стегнатото дребно телце на Агнес — в претъпкани театрални фоайета, в облени от слънце градини и в осветени от пъстроцветни фенери беседки. Ето ги, сега висят тук — недокоснати, но празни. Шугър импулсивно заравя нос в най-близкия корсаж, за да изключи всепроникващата миризма на отровата с надеждата, че ще долови слабия аромат на самата Агнес, но тежката миризма на лавандула не може да бъде пропъдена. Шугър пуска роклята, тя се залюлява и се връща на мястото си с изскърцване на закачалката.

Тя влиза по-навътре в мрачния гардероб, краката й се заплитат в мек, шушнещ плат. Навежда се да види какво е това, и повдига огромен куп тъмно лилаво кадифе. Забелязва с учудване, че пръстите й се промушват през дупки в плата. Роклята е прорязана на десет, двайсети, трийсет места с ножици — рязани са парчета, сякаш на някой му е хрумнало да прави плюшени животни за нов ковчег. Другите рокли от същия куп са обезобразени по същия начин. Защо? Шугър няма представа. Вече е много късно да се опитва да разбере Агнес. Много е късно, за да разбере каквото и да било.

В дъното на гардероба Шугър се отпуска на пода и сяда, протегнала внимателно напред болния си крак. Тя сяда върху куп от нарязани рокли на Агнес, и опира буза и ухо в стената. Затваря очи и чака.

Половин час по-късно, когато е почти задрямала и вече й се гади от миризмата на лавандулова отрова, тя чува това, за което е тук: непознат женски глас от съседната стая се преплита с гласа на Уилям.

— Изправи се, Софи — казва той добродушно. — Нали не си…

Не си какво? Последната дума не се чува. Шугър притиска по-силно ухото си към стената, толкова силно, че я заболява.

— Хайде, дете, не се притеснявай — казва непознатата. — Какво си учила през всички тези месеци?

Софи отговаря толкова тихо, че Шугър не успява да чуе нищо — но говори доста дълго, Бог да я благослови!

— Учила ли си френски, детето ми?

Настава кратко мълчание, после се намесва Уилям.

— Френският език не беше сред предметите, които госпожица Шугър бе подготвена да преподава.

— А пиано, Софи? Знаеш ли къде да слагаш пръстчетата си на пианото?

Шугър си представя лицето, което би отговаряло на такъв глас — остроноса физиономия с гарвановочерни очи и хищна уста. Образът във фантазията й е толкова жив, че тя си представя как юмрукът й среща този остър нас превръщайки го в каша от кости и кръв.

— Можеш ли да танцуваш, дете?

Уилям отново се намесва, за да подчертае, че госпожица Шугър не е била подготвена и в това отношение. Проклет да е! Как й се иска да забие нож в… Но какво е това? Нима той най-сетне се изказва в нейна защита? Осмелява се да намекне, че Софи е може би прекалено малка, за да се заеме с танци и пиано. В крайна сметка, те ще й трябват едва когато стане на години за женене!

— Дори да е така, сър — отвръща със сладък глас новата гувернантка, — аз съм убедена, че тези занимания са полезни сами по себе си. Някои учители са склонни да подценяват способността на едно дете да възприема, както и да не отчитат факта, че децата могат да бъдат обучавани от много ранна възраст. Струва ми се, че можем да окуражим това малко момиченце да разцъфне години по-рано от останалите… И това би било по-добре за нея!

Шугър прехапва устни и се успокоява, като си представя как реже тази жена на късове.