Аленото цвете и бялото

— Да, госпожице — казва Софи озадачено.

— Тогава… — продължава Шугър и взема ръката на Софи в своята, за да си даде кураж. — Тогава, когато те повика, за да ти съобщи новината, аз… искам да те помоля и ти да му кажеш нещо.

— Да, госпожице — обещава Софи.

— Искам да му кажеш — продължава хрипкаво Шугър и примигва, за да спре напиращите сълзи, — да му кажеш… какви чувства изпитваш към мен.

В отговор Софи протяга нагоре ръце и я прегръща, също както направи и вчера, само че този път, за голямо учудване на Шугър, тя започва да гали и потупва косата на гувернантката си в детинско подражание на майчина грижа.

— Лека нощ, госпожице — казва тя сънливо. — А утре ще започнем да учим за Америка.

Тъй като няма какво друго да прави освен да чака, Шугър чака. Уилям неведнъж се е отмятал от веднъж взети решения. Заплашваше да скъса отношения със „Суон и Едгар“; казваше, че ще отиде на доковете, където се разтоварват корабите на Източноиндийската компания, че ще хване за яката един от търговците, и че ще го раздруса така, че да му изпадат зъбите; казваше, че ще посъветва Гроувър Панкий да ползва по-доброкачествени слонове за продукцията си. Всичко това е само перчене. Остави ли го сам, надутата му решителност ще спадне като спукан балон и ще се сгърчи, докато изчезне напълно. От нея не се изисква нищо друго, освен… свръхчовешко търпение.

Утринта на следващия ден минава без сътресения. Всичко се развива нормално. Пуританите-преселници са пристанали на американския бряг и са сключили мир с диваците. Те секат дървета, за да строят къщите си. Обядът пристига и не е толкова безвкусен като вчерашния — пушена треска с ориз и още от сливовия сладкиш.

Когато Шугър се прибира в стаята си след обяда, намира някакъв пакет, оставен за нея — дълъг, тесен пакет, увит в кафява хартия и овързан с канап. Подарък от Уилям в знак на помирение? Нищо подобно. В единия край на пакета е прикрепена малка визитна картичка — Шугър я поднася близо до очите си и прочита:

„Скъпа госпожице Шугър,

Научих от баща си за сполетялата Ви неприятност. Моля приемете това като подарък в знак на най-добрите ми чувства към Вас. Не е необходимо да ми го връщате, аз нямам вече нужда от него, и се надявам скоро и Вие да можете да кажете същото.

Искрено Ваша,

Емелин Фокс.“

Шугър сваля хартията и изважда солиден, лъскав бастун.

Когато се връща в учебната стая, доволна, че ще може да покаже на Софи новото средство, което ще й помогне да се движи с много по-голямо достойнство, Шугър намира детето да хлипа и ридае отчаяно, захлупило лице върху писалището.

— Какво има? Какво е станало? — пита тя. Бастунът й удря глухо по дъските, докато тя куца забързано през стаята.

— Та-а-тко каза, че ще… ще трябва да си отидете! — проплаква Софи с почти обвинителен тон.

— Уилям… баща ти тук ли дойде? — пита Шугър, макар че долавя миризмата на помадата, с която той заглажда косата си.

— Казах му, госпожице — проплаква пискливо Софи. — Казах му, че ви о-о-обичаам!

— Да? А той? — пита Шугър и гали безпомощно мокрите бузи на детето, докато солената влага прониква в пукнатините по кожата й. — Какво каза?

— Ни-ни-нищо не каза — хлипа детето, раменете му се тресат. — Но мно-о-ого ми се ра-разсърди!

С яростно възклицание Шугър притиска Софи към гърдите си и започва да я целува, шепнейки несвързани, успокоителни думи.

„Как смее да постъпва така“, мисли тя, „с моето дете!“

Когато Софи се успокоява достатъчно, за да може да говори, тя разказва следното: госпожица Шугър е много добра гувернантка, но има много неща, които една дама трябва задължително да знае, а госпожица Шугър не може да я научи на тях — като например да танцува, да свири на пиано, да знае немски, да рисува акварели и още много необходими умения, които Софи не може да си припомни. Ако Софи иска да стане истинска дама, трябва да бъде обучавана от друга гувернантка, и обучението трябва да започне скоро. Лейди Бриджлоу, една дама, която разбира тези неща, е потвърдила, че това е абсолютно необходимо.

През остатъка от следобеда Софи и Шугър работят, задушавани от мъка. Продължават с уроците — аритметика, първите заселници, качествата на златото — но го правят, съзнавайки с тъга, че на една бъдеща дама не е необходимо да знае каквото и да било за тези неща. Когато Софи си ляга, двете не смеят да се погледнат в очите.

— Господин Ракъм ме помоли да ви предам, госпожице — казва Роуз, която се появява в спалнята на Шугър, преди да тръгне към кухнята, за да вечеря, — че не е необходимо да ставате утре рано.

Шугър стисва с две ръце чашата с какао, за да не я разлее.

— Не е необходимо да ставам ли? — повтаря тя глупаво.

— Не било необходимо да излизате от стаята си преди обяд, така каза господин Ракъм. Госпожица Софи няма да има уроци сутринта.